Паметниците на Понката

Мила Милчева

Тръгваме със скулптора Панайот Димитров – Понката, да обикаляме паметниците, които той е правил във Велико Търново. Към 7.30, докато е хладно, потегляме от училище „Бачо Киро“, минаваме покрай съда, парк „Дружба“, парк „Марно поле“, слизаме на Боруна. Трябва да стигнем Конака и църквата „Свети Никола“. Към 10,30 часа моите крака вече дават „заето“ и започвам да го увещавам да хванем такси от картинната галерия. „Какво такси?! Не се излагай, младо момиче си“!, отрязва ме Понката и продължава да крачи бодро. На 29-ти юли Панайот Димитров заформи достолепните 86. Рождения си ден обаче ще празнува на 2 август заедно с петъчниците – участниците в легендарните Петъци при Понката, които се провеждат в ателието му на „Акация“ 15 вече 41 години без прекъсване.
Как да е, успявам да го придумам и викам такси. Шофьорката се оказва не по-малко цапната в устата от моя събеседник и двамата бързо завързват разговор. Накрая ни прави отстъпка в цената…
Не спирам да разпитвам скулптора още от паметника на Бачо Киро в двора на училището. С художническия си поглед ме нахоква, че светлината не е подходяща за снимки. Не иска и да се снима, но как да е, се съгласява.


Паметника на бележития революционер правил през далечната 1986 година. Целият трябвало да бъде от брациговски риолит. Понката поръчал камъка, но нещо се объркало в доставката и докарали два вида риолит – брациговски и пещерски. Затова горната и долната част са различни. Понката вещо обяснява разликата в материалите. Брациговският риолит е по-здрав и цветът му е различен. Паметника правил в двора на университета едно лято, после го пренесли тук. За образа ползвал единствената известна снимка на Бачо Киро.
Следващият обект, който разглеждаме, е Олимпийския огън пред стадион „Ивайло“. Той е от три части – постамент, колона и мраморен барабан, на който има изобразени фигури на атлети. Пак бързане беше, пак припряно, спомня си Понката.


С този паметник е свързана и една от най-комичните случки с негови градски творби. Всяка вечер, докато се прибирал от ателието до дома си, Понката минавал покрай паметника. Една сумрачна и мъглива привечер забелязал фигура на мъж точно до „Огъня“. Приятел, да те попитам, обърнал се човекът към Панайот Димитров, „да знаеш кой е правил този паметник?“ Бях се умислил нещо и набързо му отговорих: „Аз съм го правил“ и отминах, спомня си скулпторът. Настанали няколко секунди мълчание и зад него се чуло: „Ей, това търновци, да ви…. мамата, защо трябва да се подигравате с хората, ние, като сме от Плевен, това ли заслужаваме!“
Та така, отнесох една попръжня, човекът май не повярва, че точно аз съм авторът на паметника, но карай да върви, смее се и досега Понката.
Отправяме се към една от най-централните фигури на твореца – тази пред Съдебната палата. Спомня си, че навремето от общинския бюджет се отделяли проценти за монументална украса на обществени сгради. Такъв бил случаят и тук. Поръчали му да направи „нещо“, което да украси съда. Отишъл в Пещера за риолит. Харесва този камък заради текстурата му. За разлика от мрамора, той не позеленява. Мислил каква точно да бъде  композицията и решил да е на лъв и жена, които кръстил „Силата и мъдростта“. Подхожда на това място, нали тук се раздава правосъдие, обяснява творецът. Понката дал камъка  на каменоделец в Пещера, да го „грубира“ – да очертае основните линии, а той после довършил останалато. Правил го пред ателието си на „Акация“, където го докарали с кран.
Понката често говори за камъка като за живо същество и дълго може да изрежда характеристиките на един или друг вид. Любим му е карарският мрамор, с който е работил и Микеланджело. Подарили му няколко малки парчета и било огромно удоволиствие да работи с него. Изумително равен е като цвят, толкова послушен камък, толкова доверчив, казва Понката. От България харесва тополовградския мрамор, но той е много цветен, рядко излиза бял. А и тук няма големи кариери, а отделни гнезда с находки.
Според Понката няма нищо случайно, че именно в Италия, където е люлката на Ренесанса, са и най-големите находища на мрамор. Скулпорът е заклет почитател на Микеланджело и има почти енциклопедични познания за творчеството и живота му.
Отправяме се към парк „Дружба“, където е гробът на Колю Фичето. Панайот Димитров е автор на плочата и постамента. Пътьом ми показва мястото, където е бил негов бюст на Деньо Георгиев. След промените този и много други паметници на комунистически дейци, сред които на Димитър Иванов и Вела Пискова, които били дело на Ненко Маров, били свалени и изчезнали някъде.
Плочата на Колю Фичето направил по поръка на Строителната камара, която финансирала да се направи подобаващ надгробен камък на гениалния творец.


В парк „Марно поле“ се спираме пред бюста на Гурко, също творение на Понката. Него пък направил, след като предишният, който бил от бронз, бил откраднат.
Следващата ни спирка е на Боруна. Там Панайот Димитров е автор на мраморната чешма в началото на Алеята на творците и част от плочите на имените ни съграждани, сред които Никола Николов, Радко Радков и др.


В края на алеята, точно срещу стъпалата за Света гора, е голямата композиция „Златният век“. Включва три фигури – на граматик, архитект и иконописец. Правил скулптурата за национална изложба. С нея спечелил голямата награда – три месеца в Париж и три месеца в Италия. Там съюзът на художниците имал ателиета, където пращали български творци да работят. Този невероятен шанс обаче така и не споходил Понката, въпреки, че си спечелил честно и почтено приза. После никой не му се обадил за пътуването, пък и той, верен на гордостта си, не си потърсил отличието. Какви са причините, не иска да коментира, но е явно, че не е бил удобен на някого…
По пътя за Конака минаваме и покрай знака, поставен на входа на Великотърновския университет, също дело на Понката. Пред Музея „Възраждане и Учредително събрание“ е плочата, която той издялал, за да се увековечи делото на учредителите и първи наши занотворци.


Предлага ми да се качим и на Царевец, където на Пирамидата за Независимостта, също има негова плоча, но тъй като слънцето вече напича, решаваме да не се катерим нагоре.
Отправяме се към църквата „Свети Никола“, където нашето пътешествие завършва. Пред храма има негова плоча, а малко по-надолу е паметникът на Павел Бобеков, герой от Априлското въстание. И двете творби са от мрамор.
Панайот Димитров не може да изброи точно колко са творбите му във Велико Търново. Има девет мраморни чешми, десетки надгробия, а извън Търново негови творби има в Елена, Дряново, Павликени, Дебелец, Джулюница, Драганово, Арбанаси, Лясковец…

Както сам се представя, Панайот Димитров – Понката, е роден през 1934 г. в Сливен – града на войводите, циганите, магаретата и прочутия сливенски вятър. През 1958 г. завършва Художествената академия в София специалност “Скулптура” при доцент Михаил Кац. До 1965 г. живее и твори в Бургас като художник към Областно пристанищно управление, после е учител по рисуване в “Учителски институт” – Бургас. От 1965 г. живее във В. Търново. Преподава скулптура във ВТУ до 1978. Стига до титлата главен асистент. Впоследствие преминава на свободна практика. Определя се като сливенски бургазлия, стареещ край река Янтра.
Автор е на много паметници в страната, паркова и надгробна скулптура, малки пластики. Отдаден е на камъка. Има самостоятелни и участва в много изложби в Италия, Гърция, САЩ. Творбите му са притежание на държавни галерии и музеи, частни сбирки и колекции в Италия, Германия, Австрия, САЩ, Русия, Словакия, Япония и др. Участник в симпозиуми с камък и дърво (България, Словакия).
Носител на шест национални награди по скулптура, златен медал от VI Българско изложение за АРТ иновации, на наградата “Велико Търново”. Почетен гражданин на старата столица. Отличен е с орден “Св. св. Кирил и Методий” I степен. Член на Римската академия за модерно изкуство.
Зад сухите данни от биографията на Понката се крие цяла вселена от приятелства и познанства с бележити българи. Другарувал е с бургаските поети Христо Фотев и Иван Пейчев, в академията му преподават Илия Бешков, Дечко Узунов…
Освен с чука и длетото, Понката борави изкусно и с перото. Има издадени няколко книги. Почти всичките са уникални – написани са изцяло на ръка, със ситен, красив шрифт и рисунки от автора. В тях има всичко – спомени, разсъждения, стихове, очерци, публицистика, малки разкази, исторически препратки, цитати… Истински летопис на няколко епохи от развитието на България.

2 thoughts on “Паметниците на Понката

  1. Благодаря за запознаването с тазо български. Творец остаряващ край Янтра!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

error: Content is protected !!