Павел Павлов: „Невена Коканова пасеше козите като една босонога Жулиета, зидаше дувари и говореше на цветята“
0
„Моите скъпи приятели Катя, Николай, Коста, Наум, Леда, Антон, ме чакат горе да правим пак заедно театър и кино…“
Мила Милчева
Шепа спомени за титани на актьорското майсторство като Невена Коканова, Леда Тасева, Антон Горчев, Катя Паскалева, Николай Бинев, Наум Шопов, Коста Цонев, Андрей Чапразов и много други, развълнуваха до сълзи великотърновци в сряда вечерта. Тогава в Народна библиотека „П.Р. Славейков” се проведе среща с режисьора, сценарист и писател Павел Павлов.
Напоително, леко, затрогващо, извисяващо и смешно премина вечерта с финия рицар на българската култура. Близо два часа не стигнаха на аудиторията да се докосне поне за малко до богатата му биография, до творчеството му и най-вече до спомените му за неговите приятели – онези обичани и незабравими артисти, писатели, художници, които носи в сърцето си всеки българин и с които е другарувал през своя 85-годишен живот Павел Павлов.
Невена, Коста, Николай, Наум, Иван, Катя… Като ги изреждам, все едно е поменник за здраве, а тях вече ги няма. Те са в онова, другото измерение, на което не знам адреса, но знам, че ме чакат, за да правим пак театър и кино. Така че ето, пред вас стои един щастливец на библейска възраст. Изживях живота си с радост и направих каквото е трябвало за моята България. Не избягах, не исках да отивам където и да е. Въпреки че знам езици, можех да живея и във Франция, и в Германия, и в Русия… Аз съм роден тук и тук искам да ме заровят. Горд съм, че съм българин и съм роден на земята на най-големия човек на изкуството – Орфей, каза развълнуван творецът.
Тъжно е да оставяш някъде своето „вчера”, тъжно е да няма минало, защото бъдещето е необозримо, то може да носи слънце , но и мъгла и дъжд. А от миналото можеш да вземеш само това, което те е сгрявало и радвало. С лека ръка зачертаваме цели страници от историята ни, от културата ни и дано тази вечер да събудим поне малко от нашата заспала памет. Така започна вечерта Борислав Костов, приятел на Павел Павлов, с когото са завършили прочутата Ловешка езикова гимназия, увековечена в култовия филм „Вчера”. Костов припомни онези прекрасни вечери, когато във всеки български дом през синия екран отваряше завеси телевизионният театър – истинско явление в родната култура, формирала много естетически вкус у народа ни. Именно Павел Павлов е сочен за „баща” на телевизионния театър, просъществувал от 60-те до 80-те години на миналия век.
Биографията на Павлов, неговите постижения в областта на театъра, драматургия и литературата, бяха представени от доц. д-р Владимир Донев. Преди да започне той, самият Павлов напомни интересни факти от своето житие – битие. Заченат съм на воденица, а съм роден на гарата в Червен бряг, с присъщото си чуство за хумор разказа режисьорът. Той се върна към времето, когато влязъл в елитната ловешка езикова гимназия с френски език. Въпреки, че беше ковачница на кадри, явно не достигаха кандидати на „другарите” и затова приемаха и такива като мен с отличен успех, но без партийни препоръки. Не станах от „нашите” нито при предишните, нито при сегашните управници, заяви Павлов. Освен отличния френски, той владее още немски, английски и руски език. От следването си във ВИТИЗ посочва като невероятен късмет това, че е бил в класа на проф. Кръстьо Мирски. Определя го като големия интелуктуалец на българския театър. Другият му любим учител е проф. Любомир Тенев, който води рубриката „Сцена на вековете” по БНТ. Той влизаше в клас и вместо „добър ден” казваше „културата е мярка”. Ние в началото се дзверехме,какво ли разбирахме – младоци, 18-годишни, чак после осъзнахме какво е искал да ни каже учителят, спомня си Павлов. Именно тази мисъл на професора го води през целия му съзнателен живот – и при дебюта му русенския театър, и в кариерата му в БНТ, която напуска за три години, за да бъде сред основателите на Нов драматичен театър “Сълза и смях”, и при специализацията му по телевизионна и кинорежисура в Берлин, и т.н. Павел Павлов е автор на близо 20 книги, има 30 театрални спектакъла, 20 телевизионни игрални филма и над 50 постановки за телевизионния театър на Българската национална телевизия.
Доц. Донев припомни, че сред постиженията на твореца са трисерийният филм “Чичовци” по едноименната творба на Иван Вазов, филма му “Горски хора”, който е бил представен на телевизионния фестивал в Монте Карло, режисьор е на екранизациите на “Вечери в Антимовския хан” по Йовков, “Вампир” по Страшимиров, “Язовецът” по Емилиян Станев, “Есенно слънце” по Константин Константинов… Безспорно най-големият шанс за Павлов е поредицата теартални тв постановки, които включват творби от цялата класическа световна драма и българска класика, а в тях участват легендарни български актьори.
Друг телевизионен проект на Павлов, за който по-малко се знае и остава незавършен, е телевизонната антология „С тебешир и въглен”, със заглавие, взаимствано от Михалаки Георгиев, което е трябвало да представи най-добрите разкази от нашата литература в изпълнение на най-известните артисти. От 48 сценарии обаче били осъществени едва 14, а от тях 4 така и не излизат на екран.
Като чух какво съм направил, направо се хванах за главата, със смях призна след представянето на творчеството му Павел Павлов. Той разказа и за своята кариера като писател. Имал невероятния шанс негови литературни кръстници да са Вера Мутафчиева и Николай Хайтов. Писането е моята страст,призна Павлов. Той припомни любимия си цитат от Вера Мутафчиева : „Нищо по-хубаво няма от борбата с думите. Това е, като да провираш камила през иглено ухо, ама напоследък иглените уши много се стесниха, а камилите станаха керван….”
Писането е благословия. Когато нямах камера, нито театрална сцена, нито екран, аз разбрах че Господ ми е дал друго и започнах да пиша. Така и не разбрах кога се пенсионирах, И въобще не знам дали сега съм такъв, освен по малката си пенсия, със смях допълни Павлов. Той припомни и историята около създаването на трилогията за Светослав Тертер – любимия му български владетел и каза, че сега завършва новата си книга за обичания италиански художник Караваджо, озаглавена „Окървававената палитра”.
Най-съкровените спомени за своите приятели – писатели, поети, артисти, художници, Павел Павлов събира в трите тома озаглавени „Шепа мигове”. Предстои издаването на четвъртия том, който вече е в печатница. Години наред съм живял с тези мои скъпи хора, а всички съкровени мигове за тях се събират в шепите ми, затова нарекох така поредицата, призна авторът.
Най-свидното място в сърцето му е за непрежалимата му приятелка, сестра, както я нарича – Невена Коканова. Много ме питаха журналисти след смъртта й, няма ли да им дам писмата на Раде Маркович. Истината е, че те никога не са били у мен, каза Павлов. Години наред той е душеприказчик, доверен човек и изповедник на иконата на българския театър и кино. Двамата дори си купуват стогодишна къща в габровското село Иглика, където Невена остава до края на дните си. Седмица преди да почине, тя извика мен и дъщеря си и ни даде един затворен чувал с някакви неща, като поръча да го изгорим. Не знам какво е имало в него, може и да са били писмата, спомня си Павлов.
Невена беше най-близкият ми човек, тя беше моето друго аз… Забележителна, благородна и силно вярваща личност. Тя беше образец на това, което вече започва да изчезва – етиката, каза Павлов. Той разказа за голямото приятелство, което е свързвало Невена и Катя Паскалева. Описа и комичните сутации, когато снимали филма „Матриархат” и Катя трябвало да гази в ледените води на реката с биволицата Спаска, а Невена тайно й носела малко шишенце с коняк да не й тракат зъбите от студ. Той припомни и случай, когато Невена отрязала не толкова деликтано напорист мъж от публиката по време на турне в Стара Загора, който държал да чуе какво ще каже първата дама на киното на втората дама…
Най-тъжните, но и най-чистите, и светли моменти от живота си, Невена Коканова преживява именно в Иглика. Един местен майстор – бай Димитър, я научил да зида дувари и да говори на камъните като на живи същества. И тя сама си вдигнала огромен дувар за чудо и приказ. Пиели си ракийката вечер с бай Димитър, въпреки ревността на неговата баба Дона – люта балканджийка, която никому не цепела басма. Но която също била завладяна от магията на Венчето и често ходела да се хвали на съседките как актрисата й ходела на гости вечерта в телевизора. И никой не можел да я убеди, че филмите „Тютюн” и” Крадецът на праскови” ги гледа цяла България, а не само баба Дона.
Като разбра, че си отива, Невена тръгна да раздава всичките си цветя на бабите от селото. А те бяха като храсти, на туфи, разкошни мушката, четирилистни детелини… , спомня си Павел Павлов. Какво и да правеше, всичко й се получаваше, говореше на цветята като на живи същества, на животните също, спомня си той. Никога няма да забрави как Невена извеждала на паша своето собствено стадо от 30 кози и три пръча. Мяташе една гега на рамо и боса, както навремето играеше Жулиета, ги водеше по баирите, казва той. Нейните кози миришеха на сено, на здравец, на теменуги… Бяха толкова чисти! А какво сирене правеше, не спира да се чуди режисьорът. Той изумявал свои гости французи, които не можели да се нарадват на превъзходното козе сирене. Охкаха и ахкаха и все питаха кой го е правил този деликатес, а Ечка се кипреше до мен и чакаше да им разкажа, спомня си Павел Павлов. Освен прекрасната си градина, актрисата гледала и много различни животни. Прасето й Добродушко ходело непрекъснато след нея, тя го приспивала на ръце, а декоративното й петле редовно се качвало на главата й, докато си почива на сянка на двора.
Павел Павлов не може да прежали и своите близки приятели от гениалния български филм „Козият рог” Антон Горчев и Катя Паскалева. Не ме е страх да го кажа, но знайте, Доротея Тончева умори Тони, като го пенсионира преждевремонно и той се принуди да кара такси, за да се издържа, заяви Павлов. Голяма трагедия, по думите му, застигнала и Катя Паскалева – актриса, каквато се ражда веднъж на сто години, която в последните си дни загубила напълно гласа си. Спомня си и Леда Тасева, която играла до последно на сцената, а последното й представление било три дена преди да си отиде от този свят.
Бяха велики жени, не само като актриси, но и като личности. Тъжно е, че ги няма, но имаха толкова осмислен живот, оставиха толкова много, играха толкова смърти, че едва ли тяхната собствена им е направила впечатление, с присъщото си чувство за хумор заключи накрая Павел Павло.в
На края на срещата той подчерта, че Велико Търново е любимият му град, че тук е посрещнал своя 70-ти рожден ден и е бил посветен в болярство и че с голяма радост ще дойде, ако пак някой го покани. И се зарече: И посред нощ да ме викнат, тръгвам за Търново!
Павел Павлов получи като подарък от библиотеката картина на любимия си град Велико Търново.
