М. Милчева
Страшни и опустошителни бедствия е преживявала старата българска столица Търново, но царският град винаги е оцелявал и не е губил своя блясък. Това е важно да си припомним сега, когато Велико Търново, както цяла България и света, преживяват пандемията от коронавирус, който обърна с краката нагоре целия обществен, социален и икономически живот на планетата.
Чумната епидемия от средата на 14 век е била най-тежката и опустошителна за населението на Европа. Историческите свидетелства посочват внушителни данни за починалите от пандемията, наречена Черната смърт, на територията на Западна Европа – повече от 20 милиона души. Приблизително толкова са и жертвите на чумата от Изтока – около 24 милиона, разказва археологът доц. д-р Мирко Робов. От 2006 година той изследва крепостта „Трапезица”, където е открит масов гроб с жертви на чумната епидемия. Археологът посвещава и специално изследване по темата, което е публикувано в специализирани издания.
Бубонната чума не подминава Търново. Базирайки се на данни, че повече от една трета от населението на Константинопол било покосено от чумната вълна, се предполага, че и процентът в България е сходен. Несъмнено най-засегнати били най-оживените търговски средища, водещо от които е била столицата Търново. При жители около 30 000 човека, се смята, че страшната болест е покосила над 10 000 жители на града, обяснява доц. Робов.
Чумата е ендемично инфекциозно заболяване, което се пренасяло от бълхи. Протичало с възпаление на лимфните възли, белите дробове и други органи. Преносител били горски и градски гризачи, от които заразата се пренасяла от паразитиращите по тях бълхи. Преносители също били степни катерици, мармоти, степни плъхове и други животни. Като географски територии, където се счита че се появява заразата, е пустинята Гоби, Сибир, части от Китай, Иран, Либия, Арабския полуостров и Източна Африка.
Чумата в Европа се разпространявала в три основни форми: бубонна, белодробна и септична. Най-широко разпространение добила бубонната. Установената смъртност при тази форма е около 50-60 %. Дихателният път бил основната форма на пренасяне при белодробния вариант на чумата. Тази форма вземала и най-висок процент жертви – 95-100 %, пояснява доц. Робов.
При бубонната чума заболяването бързо се развивало след кратък инкубационен период – 3-4 дена. Съпътствано било с висока температура, втрисане, силно главоболие, гадене, повръщане и често с тежки психични разтройства. Възпалените лимфни възли образували подутини, с форма на яйцевидни образувания (бубони). Смъртният изход настъпвал от 2 до 4 дeна.
Пандемията се зародила в южните територии на Златната орда през 40-те години на 14 век. Предвижването на заразата към границите на Европа станало сравнително бързо благодарение на оживените търговски връзки и керваните със стоки от Изтока.
Предприемали се различни мерки за предпазване от фаталната зараза, от една страна от хората, а от друга – от властите. Хората предпочитали да бягат от огнищата на пандемията, с идеята по-късно да се завърнат, но така ставали основни преносители на заразата.
Поставянето под карантина била една от задължителните мерки на властта. Така например, пристанищните градове в Италия задържали идващите от Изтока търговски кораби в продължение на 40 дни за да предотвратят възможното пренасяне на чумния бацил от заразени.
Разпространението на чумата към европейските територии започнало от полуостров Крим по странен за военното дело начин, своего рода като бактериологично оръжие срещу обсадената през 1346 г. от татарите крепост на Генуа – Кафа. Кафа е кримско-татарското име на Теодосия, разположена на брега на Черно море, на около 80 км от Керч, посочва доц. Робов.
Татарите хвърлили във вътрешността на крепостта трупове на заразени и умрели от чума. Крепостта била панически изоставена и с корабите на бягащите заразата поела необратимо към Константинопол, Месина (Сицилия), Генуа и Венеция. По свидетелството на Никифор Григора чумата е изпразвала домовете на заразените. От крайбрежните територии, в които проникнала първо Черната смърт, тя бързо се разпространила към вътрешността на континента. А през 1348 г. тя вече бушувала с пълна сила в северна Африка, Близкия Изток, Испания, Италия, Франция. С кораб от Бордо заразата достигнала Англия, а след това и Ирландия . Покосен бил Константинопол и столицата Търново, която била сред оживените търговски средища.
Интересен факт около чумните епидемии в България, в частност столицата Търново, е че активността на чумния бацил и възможностите му да нанася бързи и радикални поражения, силно се ограничава от температурата. Т.е. с падането на температурата на околната среда под 15 градуса пандемията губи от своя интензитет. Това прави най-уязвими по-топлите райони на континента, в това число и територията на България. Естествен допълнителен фактор за разпространение на заразата е средищното местоположение с усилен сухопътен и морски трафик на хора, посочва в изследването си археологът.
Начинът на погребване в условията на тежката пандемия подробно и образно е описан от Бокачо. Правил се е огромен по размер масов гроб и труповете са били нахвърляни вътре, като гробната яма е била запълвана на пластове, докато се напълни изцяло.
В това отношение, най-впечатляващият пример в изследването на пораженията на търновското население от чумната вълна в средата на 14 век, са гробовете, установени при проведените разкопки на манастира при църква №8 (Св. Иван Рилски) в западната част на билото на Трапезица. Проучванията са проведени през 2008 г. Ръководител на разкопките е доц. Йордан Алексиев.
Западно от църква №8, в приземието на игуменарницата на манастира, археолозите попаднали наа масов гроб. Свидетелство за екстремната причина, предизвикала смъртта на тези хора, е начинът, по който са ориентирани скелетите, както и липсата на християнски погребален обряд. Те не били положени в посока изток-запад. Част от скелетите били един върху друг, а някои по очи.
Интересен е и още един, установен при антропологичния анализ факт, е че въпросните индивиди от масовия гроб са представителната извадка не на конкретното манастирско братство, а на жителите на крепостта Трапезица. Сред тях има жени, мъже и деца на различни възрасти.
Според историците е безспорен фактът, че тази масова смърт е настъпила еднократно или в къс отрязък от време извън въпросната сграда, а самата тя е била употребена за този масов гроб.
Не буди съмнение и това, че непосредствената причина за тази масова смърт, не е позволила извършването на християнски погребален ритуал, дори не при всичките, а само при част от индивидите. Те просто са били нахвърлени в приземието на игуменарницата в безпорядък.
При никой от скелетите не са били установени следи от насилствена смърт, включително разчленяването им, те не са избити в условия на някакви бойни действия – вътрешни размирици или отбрана на тази столична крепост.
Проучвателят на този масов гроб не е успял да го въведе в по-тесни хронологични рамки и го съотнася към възприетата обща хронология на манастира от неговия последен строителен период. Нещата са поставени и в един по-общ исторически контекст, във връзка с падането на Търново през лятото на 1393 г., от една страна, както и с известния факт, че Търново попада в обсега на разрушителното действие на пореден земен трус от Горнооряховската сеизмична зона.
Труповете в масовия гроб в приземието на игуменарницата на манастира при църква №8, не са жертви на разрушително земетресение, на друго природно бедствие или на масово отравяне. Няма установени данни и за насилствена смърт. Налице е видима причина, поради която те са били набързо нахвърлени във видим безпорядък, след което затрупани със строителни отпадъци върху пода . Очевидно става въпрос за опасна зараза, а начинът на погребване е целенасочено усилие за нейното ограничаване или прекъсване, обяснява доц. Робов.
Търново е преживявало големи катаклизми – опустошителни земетресения, наводнения, епидемии от холера, но винаги градът се е изправял на крака. Да се поучим от уроците на историята и да не губим надежда, че ще се справим с това предизвикателство, призовава великотърновският археолог.
