Разходка до каменното царство Иглика, любимото село на Невена Коканова (СНИМКИ)

М. Милчева

Пътуването ни е ограничено заради епидемията от коронавирус, а излизането и влизането във Велико Търново става само със специални декларации. Навън природата мами с пролетната си пищна премяна, но ще трябва да издържим още известно време, преди да й се насладим.  Все пак, пътешествията са възможни, макар и виртуални…

В специална поредица „Болярски новини” представя пътеписите на Жоро Хаджиев  от красиви и забравени кътчета в района на Велико Търново, страната и чужбина. Невероятните снимки на пътешественика фотограф, който е и доайен на ендуро спорта в България, са придружени с исторически стравки и разкази на жителите им, което дава краеведски познания за населените места и провокира читателите сами да споделят своите спомени.

Днес ще ви разходим до райското кътче Иглика, любимото село на Невена Коканова, което е недалеч от Велико Търново и крие неповторимо очарование.

Преди около десет години един приятел ми каза: „Отиди в Иглика, за да усетиш въздуха! Няма такъв въздух никъде другаде из страната!“ Не чаках втора покана, скоро посетих селцето и се уверих в думите му, започва своя разказ за селото Жоро Хаджиев. Не знам, може би се образува някакво течение заради отвесните скали от север и рязката денивелация, но въздухът е някак си сладък, кристално чист и се диша с пълни гърди. Ненапразно, много време от живота си там е прекарала голямата наша актриса Невена Коканова, която още приживе се е славела като човек, който прекрасно познава природата и притежава безпогрешен усет към всичко свързано с нея. Освен това, Иглика е от селцата, които все още са запазили автентичния си облик. Ако някой ден решат да правят второ Боженци, сигурен съм, че за тази цел ще изберат Иглика! В този материал ще ви покажа и една добре поддържана къща отвътре, която е пълна със спомени. Рядко ми се случва да попадна на такава. Повечето домове в балканските ни селца или са заключени отдавна, или са потънали в храсти, или в тях се влиза през стената, пише пътешественикът с камера.

Върху издаден на север език от платото, над непрестъпни 100 метрови скали, се е намирало укрепление, което наричат „Градът“. При разкопки в него са намерени доказателства за два периода – Тракийски (VI-III век Пр.Хр.) и късно античен (IV-V век). От юг на укреплението е имало изградена крепостна стена с дебелина между 1.80 и 2.20 м. Проучвания са правени на около 100 м от крепостната стена и на една от кулите. Стената не е била изградена твърде прецизно и спойката била от кал.

При нашествията на готите през 323 г,“Градът“ навярно е служел за убежище на местното население. Точно по платото е минавал пътят от Никополис ад Иструм и е водел към прохода в Стара планина. Тук се виждат и останки от крепостната стена.

Най-вероятно последното заселване в района на Чомаците е станало през 17 век. Споменавало се в стари турски документи, че на това място е имало някакви чобански паянтови колиби. Може би оттам е дошло името на селото от „чомага“ – овчарска тояга, кривак.

Иглика се намира върху предбалканското плато „Стражата“ и е разположено леко на североизток, на около 12 км от Габрово. От север то е защитено от отвесен скален венец а от юг има лесен достъп по самото плато.

Вървят предания за здрави, яки мъжаги, които кръстосвали района. През турско селото е наброявало около 120 жители и се е състояло от 6 основни рода.

Няма сведения за случки през онези смутни времена, но названия като: турската могила, кръста и др. говорят за не съвсем мирно съжителство на християни и мюсюлмани. Намерих в материал на Дарин Цанков една извадка от друг стар турски документ, в който пишело: „Чумакларъ били брак еписи кисижам. Кара Недко епижам!“ Това ще рече: „Всички от Чомаците под ножа, само Кара Недко да не се бара!“

Конфликти не може да е нямало, тъй като точно под отвесните скали се е намирало изцяло турското по онова време Каяджик (сега Скалско), което е служело като междинна станция и спирка за пътуващите от север на юг турски кервани.

През 1934 г. населението на Иглика е било 104 човека, но по време на социализма то бързо спада, като в 1975 г. тук са преброени едва 13 жители. До наши дни има няколко леки покачвания и нови спадове. През 2018 г. в селцето са регистрирани 3-ма човека и това е абсолютния минимум за годините досега.

Ранното обезлюдяване на Иглика от друга страна е помогнало селото да остане с автентичните си стари къщи и го е спасило от кича на по-новото време. Къщите в Чомаците не са твърде стари. Повечето са строени някъде между 1900-1920 г. Тук дори тогава са ги покривали с каменни плочи. И сега повечето покриви са каменни и камъните не са подменени с керемиди. Това създава чувството на пренасяне във времето.

Дуварите в Иглика също са каменни, а често и целите къщи са изградени догоре от камък.

Местни жители почти няма. Повечето хора, които идват през почивните дни са „граждани“, закупили къщи в по-късен период. Радостното е, че всички са ги реставрирали в типичния за времето си стил. Е, боядисали са втория етаж в бяло, но така са сметнали, че е по-красиво, макар и нетрадиционно. Този атрактивен жител срещнах най-напред при пролетното си посещение в Иглика.

Основните улици в селото са четири. Веднага, след като влезеш в Иглика има отклонение вляво за гробището, а след него се намират няколко реставрирани къщи. Има и други, които не са в толкова привлекателен вид.

Входната улица се разклонява, по-скоро разчаталва в центъра на селото. Едната тръгва надолу, минава край няколко полуизоставени къщи , излиза на широка поляна.

Другата завива надясно, минава край читалището и свършва в северния край на Иглика.

Малко по-рано има отклонение вдясно, което преминава край тази красива къща и свършва пред портата на следващата снимка.

С това изброяване на улиците, може би си помислихте, че Иглика е голямо село. Нищо подобно! То се състои най-много от 20 къщи, но дворовете им наистина са големи.

Разходете се с мен по уличките и разгледайте селцето. Снимките нямат много общо с онова, което вижда и чувства човек, но все пак, ще добиете най-обща представа.

Дойде ред, да ви покажа и къщата на Невена Коканова. За да направя 5-6 крачки в двора не съм прескачал стени, не съм се спускал с парашут, но няма да издам тайната, за да не плъзнат разни неканени гости. Духът на голямата ни актриса трябва да бъде оставен на спокойствие, защото тя е обичала уединението!

Личи си, че отдавна тук никой не е стъпвал. В тази къща Коканова е прекарала последните години от живота си, включително когато е разбрала страшната диагноза – рак. И преди, тя много често е посещавала това прекрасно селце, за да избяга от шума и суетата на големия град. Имам чувството, че на всеки идва времето за такова уединение.

По разкази на нейн съсед, дворът е бил подреден като аптека. На всяко цветенце се обръщало специално внимание.

Да влезем по-навътре със зума на фотокамерата! Близо 15 години голямата ни актриса е живяла в Чомаците. За този период е изписано много от всякакви хора, като се започне от малкото й близки приятели и се завърши със самозванците, на които им се е искало да бъдат близки с нея, но уви.

Всичките трима човека, които срещах при двете си визити там си спомнят за Невена с най-мили чувства. Изискана, възпитана, изключително скромна и земна – така я охарактеризира нейният съсед Дикран Балабанян, на когото имах удоволствието да гостувам в Иглика през 2017 и 2019 г.

Хубаво е подрастващите да знаят, че популярността и обаянието си сред мъжете Невена Коканова не е дължала само на хубостта си! Майка й е от известна австрийска аристократична фамилия и възпитанието, което младото момиче получава, заедно с външната красота, са оръжието, с която тя разбивала мъжките сърца.

Но нека оставим духът на голямата ни актриса на мира, защото той навярно все още витае наоколо и да разгледаме уличката, която се спуска надолу, към стръмния склон.

Осъвременяването на тази къща е по-голямо и тя май е единствената, която е реставрирана в такъв стил

Спускайки се, минаваме край още стари постройки и се пренасяме отново във време оно.

Самият Дикран е много интересна личност! По професия е археолог, но е твърде вещ в много други области. Комуникацията с него е истинска наслада и времето минава неусетно. Първия път той ме почерпи бира. Стана ми неудобно, точно арменец да ме черпи и обещах да го почерпя и аз. Направих го, макар и две години по-късно.

За какво ли не говорихме с Дикран Балабанян, какво ли не обсъждахме! За Коканова избягвах да го питам, тъй като още първия път ми намекна, че ако съм някой любопитен журналист, дошъл да измъкне някоя пикантерия, по-добре е да си ходя.

Нищо не го попитах, той сам ме разведе из двора и ми показа, кое най-много харесвала Невена, какво и било отношението към красивите неща, как обичала всяко живо същество, кой актьор къде стоял, когато близки и приятели се събирали на 3 юни в къщата му, за да почетат паметта й. С особена трепет в гласа Дикран разказва за моноспектакъла на големия Черкелов.

Седяхме под чардака на 117 годишната му къща, пиехме бира и разговаряхме, а наоколо беше тихо. Беше толкова тихо, че когато настъпеше пауза, преминаващите наоколо мухи се чуваха като хеликоптери.

Когато домакинът ми е купил къщата, тя е била съвсем съсипана. Ползвала се е за обор. Първият й етаж е бил пълен с крави. Стегнали се те с брат си и стъпка по стъпка я оправили. Много труд хвърлили, но си заслужавало.

 Като един истински археолог Дикран Балабанян е голям колекционер. Той колекционира надгробни камъни на знатни българи, починали предимно в средата на 19 век. Такива камъни са пръснати из целият му двор. Наскоро прави изложба в Националния исторически музей и доколкото знам в Етъра на колекция от 44 старинни медни съда. Разбира се, в къщата му на Чомаците няма нищо ценно. Всичко, което ще видите са дубликати и принтирани копия. Радиото е най-ценният му експонат.

Вътрешна дървена стълба ни качва на втория етаж.

Къщата има три огнища и два джамала.

Ето го радиото, с което много се гордее. Спомня си навремето, когато през социализма му запечатали копчето, за да не слушат „Свободна Европа“. Тогава баща му намерил начин да го настройва от другаде и семейството пак било затаило дъх около радиото

На изпроводяк Дикран ми призна, че няма на света друга жена, която да е харесвал и уважавал толкова много както Невена! „Тя беше ангел“ – завърши спомените си за нея той. В знак на преклонение и признателност е издействал читалището в Иглика да носи нейното име. Много от книгите в библиотеката са дарени от дъщерята на актрисата. Не знам, кой ще чете книги в село с трима жители, но жестът към Невена Коканова определено си заслужава!

Дикран Балбанян е поставил и табелка на стената, пред къщата на Коканова, която с краткия си надпис казва сякаш всичко за този дом.

Разделихме се с моят домакин, разделих се също с царството на тишината и след като излязох на откритата част на платото, хвърлих по един поглед във всички посоки. Наоколо беше прекрасно!

About Post Author