Пътуването ни е ограничено заради епидемията от коронавирус, а излизането и влизането във Велико Търново става само със специални декларации. Навън природата мами с пролетната си пищна премяна, но ще трябва да издържим още известно време, преди да й се насладим. Все пак, пътешествията са възможни, макар и виртуални…
В специална поредица „Болярски новини” представя пътеписите на Жоро Хаджиев от красиви и забравени кътчета в района на Велико Търново, страната и чужбина. Невероятните снимки на пътешественика фотограф, който е и доайен на ендуро спорта в България, са придружени с исторически стравки и разкази на жителите им, което дава краеведски познания за населените места и провокира читателите сами да споделят своите спомени.
Днес пътуваме до Креслювци – красиво и забравено кътче в Тревненския балкан. Легенди, история и есенна шума има в този пътепис. Защо Креслювци е като Клондайк… Потопете се в красотата на снимките и разказа на Жоро Хаджиев…
Преди около 400 и кусур години някакъв владика пътувал през Балкана и минавайки по билото на планината, чул в дълбокото дере отдолу голяма гюрултия, глъч – крясъци. От този ден нататък находящото се в ниското село получило името Креслювци. Това е записано в летописната книга на църквата в Станчов хан. Разбира се, селото е било създадено преди това, затова моите предположения са, че колиби Креслювци са на поне 500 години, което ще рече – едно от най-старите села в Тревненския край!
Разбира се, глъчта в Креслювци отдавна вече е стихнала. През 2015 г. в селото са регистрирани 4 жители, а сега мисля, че има само един. Когато посетих Креслювци за първи път, не очаквах да е толкова голямо, затова отидох там отново. Сега ще ви покажа снимките си от двете визити и повярвайте има какво да се види!
В книгата на бившия секретар на Станчовханската община Кольо Прозорков е написано, че в Крелювци през 60-те години е имало 32 домакинства, но на мен ми се струва, че преди това, там са живели повече семейства. Споменати са някои изселвания, което ме навежда на мисълта, че непосредствено след Освобождението, населението на Креслювци е било значително повече.
В селцето едно семейство от Германия възстановява къща в долната част и засега постоянно уж са там. За съжаление, аз не съм ги срещал нито веднъж.
Покрай Креслювци, ще ви разкажа малко и за историята на махалата Прозорковци, която се намира съвсем наблизо, през дерето на реката. Това е посипаният с есенни листа черен път към махалата.
Ето и една от къщите в Прозорковци. Ако трябва да се охарактеризират с по една дума двете населени места, бих ги определил така: Креслювци – селото на кресливите и Прозорковци – махалата на находчивите. По-късно ще разберете защо.
В Креслювци има както стари, така и възстановени къщи, които явно се посещават и поддържат.
От южна България за Креслювци се стига най-пряко по средновековния път през Радунци-Борущица-Кръстец-Станчов хан. Само дето пътят не е пипан сигурно от онова време. Има два учстъка черен път, като единият е много по-хубав от асфалта между Радунци и Борущица. В планината иначе се навлиза от гара Дъбово.
По принцип пътят е много живописен! Отдясно на него се издигат стръмни склонове, а по билото навремето е минавала т.н. „Средновековна преградна стена“, издигната най-вероятно по време на Първото българско царство.
Селото е създадено най-вероятно веднага след падането на Търновското царство под османско иго в края на 14 век. Съсем бегло в историята ни се споменава и една друга причина, поради която много хора напускат по-големите населени места в равнините още преди падането на България под турско робство, а това е емидемията от чума. Тогава по-находчивите са се изтеглили в планината, за да нямат досег със заразата.
По това мостче се минава за към първата къща в Креслювци.
Къщата има голям двор, отделно селскостопански постройки и кладенец в средата на двора – класика за онова време. Явно заможни хора са живели тук навремето.
Предполагам, това е бил магазинът, който са построили жителите на Креслювци вече на по-късен етап, през 1963 г.
Явно в това село почти никой не е умирал! Гробището е малко, но по всичко личи, че е било направено по-късно. Колкото и да ви се вижда неприятно и чудно, винаги посещавам гробищата на селата, в които ходя. Паметните плочи много говорят за живелите в населеното място преди много години.
Тук има кръстове и плочи на дядовци и особено на баби, който са раждани още по време на робството.Има и още по-стари, на които няма написи.
Тази красива жена е починала за съжаление едва на 31 години! Родена е в далечната 1902 г. и по снимката личи, че е била от съвременен, заможен род.
Тръгваме по една от двете улици, намращи се в северната част на селото. Креслювци се намира на дъното на дълбока падина, почти под гара Бъзовец. Около връх Бъзовец, жп линията прави известната 6-ица, като след серия от тунели, линията минава една над друга. Точно строежът, по-късно експлоатацията и поддръжката на линията и тунелите, са давали работа на много хора от региона. За построяването на железния път и съоръженията, както и тези, на гара Кръстец, в Креслювци са се събирали много работници от различни места: черногорци, хървати, италианци, македонци и какви ли не още! В селото е имало 4-5 кръчми, в които всяка вечер са ставали пиянски сбивания. Стигнало се дори дотам, че една вечер пияни черногорци взривили с шашки динамит кръчмата на някой си Недю Станев. Абе като в Клондайк навремето е била цялата работа…
Въпреки ниските вече нощни температури, намират се цветя, които все още не са увяхнали. Креслювци са на 550-600 м надморска височна, а току над селцето е връх Голям Кръстец, който надхвърля 1000 м.
Хубава, здрава плевня, с голяма поляна пред нея. Най-вероятно е било харман.
Познайте това какво е! Да, точно същото, но угаснал отдавна. Както ми каза онзи човек преди време: „Казанът угасне ли, угасва и селото!“ Прав е!
Сега се спускаме отново към гробището, за да рагледаме горната, южна част на селото. В турско време, като субашия на селото е бил Цаню Чопов, който е събирал данъци и такси. Аз съм споменавал и друг път, че по тия места, турците са отбягвали да идват, затова работата им я вършели българи. И нямало как това да не става, защото, ако някое село не се отчетяло на султана, веднага пращали войска. Така че, отърване нямало! Е, за тези селца навътре в планината, не се е държало кой знае колко. Колкото се съберяло все файда било, затова и нашите, не са се натискали да дават.
Няма сведения за този район да е събиран и кръвен данък, защото, след като видели турците, българите натирвали децата си в гората. В замяна на това, от равнинните населени места били вземани деца и по-често от веднъж на 5 години, както всъщност уж трябвало да бъде.
Много са къщите в Креслювци. Едни са грохнали съвсем, други са повъзстановени, но често, след като някой мераклия оправи дадена къща, след него наследниците спират да се интересуват от нея и тя отново тръгва да се събаря.
В горната част на Креслювци се е заформил своебразен мегдан. Навярно преди много години, мястото е било точно с такова предназначение, а на мегдана са правили всичко – от вършене до хорА.
По това мостче се минава за махалата, намираща се от другата страна на реката. Навярно поточетата, минаващи през Креслювци, винаги са правили бели, защото между върховете Кръстец и Бъзовец се оформя голям водосборен басейн, а склоновете са много стръмни и водата трудно се задържа.
Говорил съм с хора от околните села. До т.н. преход, много от тях са били на работа в „Тунелна служба“. Поддръжката на тунелите и жп линията изисквала много персонал. На гара Кръстец е имало работа за стрелочници, маневристи, кантонери и какви ли не още. Мините са бълвали постоянно тонове въглища. Половината от населението от околията е работило в тях. Вярно, хората не можели да станат богати с получаваните заплати, но е било един поминък, който ги е задържал по родните места. Със западането на ЖП транспорта в България и затварянето на мина „Лев“, работата приключва и районът се обезлюдява напълно.
Още малко статистика. През 1962 г. е построен обор за 32 глави едър рогат добитък, което не е кой знае какво, но все е нещо. През 1963 г. селото се електрифицира от трафопоста при махалата Папурите, докъдето преди това е имало ток. Представяте ли си, с каква радост населението е посрещнало святканато на първата крушка, която навярно поради тънките проводници на дългия електропровод е светела по-слабо и от фенер!
Въпреки всичко, хората не се предавали и за да запазят селото, пак по това време са построили селския смесен магазин. Станчо Петков, Митьо Маринов и Георги Недев са посочени като основни двигатели на тази придобивка.
Ето, в тази долчинка се намира половината село Креслювци, а останалата част от него е малко по-надолу по реката.
Ноември е, а тревата е все още прясно зелена.
Ето я красавицата! Щом видя някъде подобна къща, веднага започвам да се вълнувам. Ако някой ден хвърля топа изненадващо, търсете ме край някоя такава къща! Така съм си от малък. Всеки си е башка луд – казваше дядо ми.
Къщата, най-вероятно е някъде около 150-200 годишна, т.е строена е още през турско. Част от прозорците не са остъклени, а са оплетени, като се има предвид, че съседната махала Прозорковци е била пионер в остъкляването, та от там и името й.
Къщата е наистина наслада за окото и такова творение на изкуството не бива да се резруши просто ей така. Някой навярно прави опит да я поддържа, но дали ще му стигнат силите за това ..
Връщам се отново към мегдана в горната махала.
Малка къщичка, възстановена. Ако всички бяха така, Креслювци щеше да е рай!
Още малко от разходката из Креслювци. Сега няма да коментирам само гледайте, за да добиете впечатление, че все едно сте били там, тъй като селцето е забито навътре в планината и повечето, едва ли ще отидат някога до него.
Тук върви възстановяване.
Първия път хора от селото ме поканиха на ракия. Само я опитах, взех си мезе и поговорихме.
А огънят приятно пукаше в огнището.
Наздраве и пак да дойдеш! Навсякъде така ме изпращат хората.
Тръгвам си от колибите и отивам да разгледам махлата Прозорковци. За неосведомените, Колиби доскоро са наричали селата с повече къщи и повече жители, а махали – населените места с до 10-ина къщи. По прицип, махалите до големите села са били значително по-големи.
Прозорковци пише, че се е състояло от 6 къщи. Аз видях пет, но ми се струва, че през реката, на връщане от Креслювци, мярнах още една, малко по-встрани. Сега ме е яд, че не я потърсих, но късият ден отново безмилостно си отиваше. В началото ви показах една от запазените къщички в тази махала. Това е другата в добро състояние, както виждате, строена през 1926 г. Орнаменти, красоти … явно е била на знатно семейство. Вече споменах по-рано, че много отдавна, когато е нямало стъкла, някой си дядо Димитър е домъкнал отнякъде един джам, монтирал го на стената до огнището и така е гледал, какво става навън. От там е дошло името на селото. Находчиви хора са били тези от Прозорковци. Махалата е дала по различно време двама кмета на общината и други знатни мъже, че и жени. Не е бил случаен явно коренът на рода – основател на селото. Защо да не е бил болярски например?! Гените не хвърчат във въздуха просто ей така и когото накацат…
За Прозорковци има не една интересни истории. Отново много отдавна, през турско, имало много красива мома на име Ружа, която пратили да слугува в Ески Заара (Стара Загора). Тя била толкова стройна и красива, че бейският син постоянно и правел разни подаръци от МОЛ-а и искал да я взема за жена. Тя, разбира се, не го искала и пратила хабер на братята си. Без да губят време, те заминават с три коня и я вземат. Разбрал това обаче бейският син и тръгнал с още един аркадаш да ги преследва. Братята били юнаци, за което свидетелства случката, как бастисали двама хайдуци, които искали да ги ограбят някъде около Сливен, но нямало как да убият синът на бея, защото след това, турците са щели да опожарят всички села в околията. Те кривнали встрани от пътя, пропуснали преследвачите да минат и после заминали към друго село. Скрили хубавицата Ружа в селото, а после я омъжили във Фъревци, далеч от родната махала. Така бейският син също кандисал.
Това е последната къща от Прозорковци, която снимах. Има още две, но от едната е останал само скелет, а другата беше много навътре в гората и от храстите, нямаше как да се стигне до нея.
Това е последната къща от Прозорковци, която снимах. Има още две, но от едната е останал само скелет, а другата беше много навътре в гората и от храстите, нямаше как да се стигне до нея.
Тръгвам си накрая и от Прозорковци, но не ми се друса на връщане пак по стария асфалт. Няма и за къде да бързам, затова минавам през Хаинбоаз и отново хвърлям един поглед от „онзи“ завой към долината. Колко селца и махали има още за разглеждане и заснимане! Един живот явно не достига само за това, а отегчени хора се самоубиват, това не мога да го разбера?!
Слънцето, аха да се скрие зад планината, а аз си мисля вече за следващия обект и той навярно ще бъде малко по на изток – Осенарите …
Нали всеки път завъшваме със залез, досещате се какво следва!
И така, до следващия път! Дано ви е било интересно!
Нали всеки път завъшваме със залез, досещате се какво следва!
И така, до следващия път! Дано ви е било интересно!
