ноември 30, 2022

За вербалните убийства, фалшивия морал и размахването на пръст…

 

Елена Чамуркова

От два дни в социалните мрежи във Велико Търново се върти стряскащо и доста тъжно клипче, което илюстрира пореден случай на детска агресия. Две момчета – едното в пред тийнейджърска възраст, а другото вече тийнейджър, са излезли пред блока си и примамват с трохи няколко гълъбчета. Птиците кацат близо до тях и по-малкото дете първо ги храни, а после безмилостно удря, с приготвена по-рано пръчка, едно от гълъбчетата. Може би го убива … А може би така убива и детето в себе си…

Няма да видите под този коментар клипа от етични съображения, но вероятно вече сте го гледали. Видеото впрочем се „радва“ на завиден интерес, а коментарите под него са потресаващи. И, според мен, два пъти по-жестоки от постъпката на децата.

Питам се кое е по-страшното!? Необяснимата постъпка на момчетата, които впрочем са с предпазни маски /вероятно, все пак спазвайки някакви моменти обществени правила, а вероятно, за да скрият лицата си/, или жестокостта, с която се сипят безмилостни епитети и определения за случилото се!?

 „Изроди“, „олигофрени“, „уроди“, „цървули“, „изверги“, „да вървят в Белене“…

 Много сме силни, когато сочим другите с пръст. Много сме изобретателни, когато даваме с лека ръка тежки морални оценки и присъди. Нямаме равни, когато имаме възможност шумно да афишираме фалшивия си морал и лицемерните си добродетели. Ненадминати сме, когато си намираме общ враг и злободневна тема, нищо, че на прицела на гръмкото ни възмущение са две деца.

Да, постъпката им е ужасна. Но реакцията на възрастните е сто пъти по-страшна. С какво им помагаме? С какво право не им даваме втори шанс. С какво право ги пращаме в …Белене?! С какво сме по-различни от тях. С нищо! И защо не сме също толкова категорични, когато става дума за далеч по-страшни неща. Като корупция, беззаконие, войната по пътищата, фалшивите новини…

Не оправдавам тези деца. Съчувствам им. Но за тях още не е късно. Вероятно е късно за родителите им, но няма как да знам в каква среда тези момчета растат и се възпитават. Знам обаче, че през последните два месеца на децата не им лесно. Може би агресията и гневът им не са перманентни, а натрупани – резултат от стоенето вкъщи, от стреса, от необичайната ситуация…

Чудя се и още нещо. Как се чувства човекът, който пусна клипа, вместо да се опита да поговори с тези деца, или да подаде сигнал до съответните институции. Сигурно изпитва перверзно щастие заради петте си минути слава. Или е удовлетворен, че е изпълнил „гражданския“ си дълг. Или Бог знае какво.

И другото, което ме измъчва, е че този клип е само видимата, повърхностната част на едно много по-страшно явление. И то  е, че губим връзка с децата си, че не разговаряме с тях, че не ги учим на истински морал и ценности. И не, защото не искаме, а вероятно – защото вече не можем…

 

About Post Author

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *