Божури, пилета, неземни скали и едно бетонно л.йно. А иначе – на север всичко е отчайващо спокойно…

0

Мила Милчева

Кой не е чувал за Яйлата? Кой не е писал за нея?… Перифразирам поета и си отговарям сама – ами аз. Бях чела за това красиво място на родното Северно Черноморие, но никога не го бях посещавала.  Разходката съчетавам с бързо проучване как върви подготовката на сезона в този край и въобще може ли да се говори за почивка на море в извънредната обстановка заради коронавируса.

Във Варна всичко е спокойно. Някак неестествено спокойно  за средата на май. Има даже места за паркиране по центъра – нещо, което е невъзможно, ако всичко си беше наред. Повечето заведения са отворени, но наплив няма.  Един от парадоксите на забранителните заповеди наблюдавам в големия парк на квартал „Аспарухово”. Пейките по крайбрежната алея са достъпни, във вътрешността на градината – не. Дечица на групи, заедно с родителите си, се движат по алеите, но детските площадки са заградени. Но това са детайли…

Пътувам за Камен бряг и Яйлата, като се надявам да не съм изпуснала сезона на божурите, които цъфтят в резервата. Явно Общината в Каварна също е затегнала каиша, защото информационният център в началото  на обекта не работи, няма и служители в него. Спестявам си таксата, но пък и нищо не мога да науча за мястото, освен оскъдната информация на табелите. Някои от тях са килнати, други почти избелели от слънцето. Посетители на мястото няма, освен двама-трима работници, които срещам по-нататък да косят тревата покрай пътеките. Веднага след спускането към платото, дъхът ми спира. Тюркоазеното море се слива със синьото на небето, фон са зелени поляни, осеяни с макове и други цветя. Скалите, в характерния си червеникав цвят  и причудливи форми, допринасят за извънземния пейзаж.

Няма смисъл да пиша за археологическите находки и историята на това място, в интернет има предостатъчно информация. Скалните жилища, некрополи, църквата, издълбана в камъните, винарната от пети век, са достатъчно атрактивни и вълнуващи за разглеждане. Знам, че Националният археологически резерват „Яйлата“  е с площ 300 декара  и че за да бъде обиколен, са необходими поне два-три часа, удобни обувки и здрави крака. Залежаването и омързеляването по време на карантината си казват думата и още в началото ми става ясно, че до края едва ли ще се стига. Но бодро поемам по пътя.

Откривам първите туфи с диви божури – една от емблемите на мястото. Започнали са леко да прецъфтяват, но все още са красиви като от рисувана картина. На много от поляните съжителстват с нежни макове, чиито ефирни цветове устояват на вятъра. А той тук не се шегува. Въпреки слънцето, обличам яке, защото си е направо студено откъм морето. Затова пък след няколко часа се оказвам с прекрасен текезесарски тен на деколте.

Едно нещо ми разваля настроението по време на разходката на Яйлата и това е огромното бетонно л.йно, което представлява реставрираната крепост , (не се срамувам от този израз, защото другите, които ми идват на ум са още по-пиперливи). И по темата за тази реставрация е писано доста. Кой крив, кой прав, не знам, но по-грозно нещо не бях виждала. Освен блокчетата итонг върху автентичните зидове, на крепостта има и остатъци от някакво инженерно недоразумение – метални парапети със стъклени прегради, които естествено са потрошени.

Все си казвам, че не бива да плюем българското, но наистина ме заболява. Защо бе, джанъм, гърците и турците ги умеят тези работи?! Пиша за тях, защото са ни на една ръка разстояние, за Европа и света няма какво да говорим. С какво са повече от нас съседите, та от едно парченце земя, дето уж бил стъпил някой си античен герой, правят туристическа атракция? Сещам се за скорошното си посещение в гръцката Мароня с възстановения амфитеатър  по европейски проект. Прецизно направено, внимателно, атрактивно,  без кичозни изпълнения. Помня и китното селце с уютните кръчмички. И  спретнатите хотелчета тук – там по брега, построени според закона до два етажа. Това е само един от примерите, а те са толкова много…

„Яйлата” е повече от туристическа атракция. Направо настръхнах, като си представих тези скални жилища, некрополи и пещери какви тайни и митове крият, как интресно и любопитно могат да бъдат представяни и колко малко страни по света могат да се похвалят с подобно богатство. Колко малко знаем и колко много не умеем да си презентираме ценностите. Е, затова пък обичаме бетона, стъклото, лъскавите парапети. Що за народопсихологически синдром е това е тема, която няма да спре да ме вълнува.

Добре обрулена от вятъра, с дробове, пълни с морски въздух, с очи, заслепени от толкова природна красота, напускам райското място, изпроводена от един гущер, десетки пилета, които ми изнасят концерт,  и няколко сини пеперуди. Знам, че те виреят само на местата, където въздухът е кристално чист. Има ги и на Арбанаси. Поне до скоро ги имаше, скоро не съм проверявала. Слава Богу, не срещнах нито една „посестрима”, която да ми изсъска в треволяка, че нещо хич не се погаждам с тези твари.

Следващата спирка – Камен бряг. Легендарното място на легендарните празници Джулая морнинг. Изненадващо – тук не ми харесва. Усешам някаква негативна енергия. Вероятно заради многото плочи на загинали младежи, полетели от скалите. Иначе природата и тук се е развихрила яко.

Самото село е пусто, по улиците няма жив човек. Даже продавачката в селската бакалия не е много приветлива, въпреки, че съм вероятно единственият клиент от часове. В Камен бряг виждам това, което и миналата година забелязах при обиколката ми по морските села на север. Красиви постройки, правени с мнооооого пари, някои по-естетични, други не. Покрай тях места, които могат да бъдат описани само със звучната дума – пущинак. Тръни, треволяк, храсталаци. Нахвърляни отпадъци, пустеещи, обрасли парцели с ръждясали табели For sale. Тук там – изоставени и полусъборени къщи. Що за идиот трябва да си, за да зарежеш имот на 20-30 метра от брега на морето, не мога да проумея. Като цяло селата на северното ни Черноморие са тъжна гледка извън сезона. И причината не е само в липсата на хора. Просто са неподредени, мръсни и неподдържани. Жалко! Чак не ми се снима тук.

Пътьом наглеждам и мидената ферма „Дълбока”. Тя е потънала в толкова прах, арматура и цимент, заради разширения и ремонти, че я минавам като малка гара. А и цените са убийствени.

Следва кратка забежка до Балчик. В градчето все едно е паднала бомба. По центъра почти няма хора. Кафенетата са отворени, но клиенти няма. Заглеждам се в старинните сгради, които придават неповторим колорит на белия град. Въображението ми работи на бързи обороти и незнайно защо се пренасям в 20-те – 30-те години на миналия век. Дами курортистки с широки шапки и дълги рокли, се крият от слънцето с чадърчета. Местните баби, облечени в черно, плетат на една кука пред къщите си. Рибари продават стоката си, облечени в скъсани моряшки фланелки. Деца  тичат по улиците. Отърсвам се от видението и слизам надолу – до крайбрежната улица, която по това време на годината вече посреща първите туристи. Лъскавите заведения са празни и унили.

 

Решавам да прескоча и до Бялата лагуна. Преди почти 35 години съм била тук на почивка и споменът ми е за едно красиво заливче с малък и чист плаж, на който в тенекиена барака продаваха най-вкусната цаца и  най-студената бира. Залутвам се из огромните комплекси, които си приличат като две капки вода, и стигам до морето. Няма и помен от плажчето. Въобще тук плаж вече липсва. На негово място са някакви циментено-метални конструкции. И тук погромът е пълен.

Ще има ли сезон, няма да ли да има? Анулирани резервации и карантината на туристите са само малка част от тревогите на бизнеса. Със сигурност е ясно едно – безумните мастодонти – огромни хотели и комплекси, които затриха родното ни Черноморие, ще останат празни това лято. Не вярвам целокупният български народ да се вслуша в призивите на министърката на туризма и да се юрне към бетонните комплекси. Които явно ще си стърчат така – огромни, лъскави и празни, но пък „изпрали” едни пари, огромни пари…

Въпреки че явно сезонът е пред провал, бетоновозите не спират да сноват по улиците в курорта „Свети Константин и Елена”, който е и последната спирка от краткото ми пътешествие. Гледам как се наливат плочите за поредното огромно бетонно чудовище на брега на морето и си тръгвам, за да не се разрева от мъка и бяс за това, което сме сътворили с този безценен дар от Господа – бреговете на нашето море. Дали пък „този с короната” не ни чукна по главите, за да се осъзнаем и в тази посока? Не вярвам…

 

About Post Author

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *