Мила Милчева
Къщата с розите, ослепялото читалище, богаташкият дом, гръцкото параклисче, бобът с притките, онемялата спирка, окото в небето… Така кръщавам в движение снимките, които правя при разходката си в Еленския Балкан. Посоката е село Дрента, но успявам да намина и през Пърчовци, и Усои. Тръгвам, въпреки предупрежденията на синоптиците, че денят на 25 май ще е дъждовен и има опасност от градушки. Цялото кратко пътешествие се превръща в едно надлъгване с времето. Аха да завали, струпат се облаци – от черен по- черен, и току се покаже слънцето. Прекапва, колкото да ми охлади ентусиазма да снимам, после пък просветне. Всичко това придава една особена светлина и приказност на гледките наоколо.
Докато следвам виещия се като кипреста се змия път, не спирам да се чудя защо по цялото му протежение – отстрани на храсти и дървета, висят оранжеви найлонови торбички, старателно завързани от човешка ръка. Предполагам, че са някакъв вид обозначения за шофьорите през нощта. Добре че не всички са като мен, аз този път през деня трудно го минавам, камо ли по тъмно…
Провокацията за това пътуване са пътеписите на пътешественика с камера Жоро Хаджиев, който предизвиква интереса на хиляди почитатели във фейсбук със своите невероятни текстове и снимки. Неговите репортажи от забравени села и махали в района на Велико Търново и Елена грабнаха и читателите на „Болярски новини” по време на извънредното положение, когато пътуванията бяха забранени.
Село Дрента ме посреща пусто. Няма никакви хора по улиците, въпреки, че виждам доста варненски, русенски и софийски коли, паркирани пред къщите. Единственият човек, с който завързвам приказка, чака пред читалището. Там го виждам на влизане, там го заварвам и на излизане от селото. От колата провеждаме някакъв сюрреалистичен разговор, струва ми се че е леко подпил, или просто си е в негов свят… Черквата отворена ли е, питам. Вчера, лаконично ми отговаря той. А магазин има ли? От 8,30 до 10,30, ама има машина. Разбирам, че повече инфо няма да мога да събера и се разделяме. Изпраща ме ухилен до ушите и ми маха, докато колата изчезне от погледа му .
Само песента на птиците нарушава божествената тишина в селото.
Гледам варненските скъпи возила. За мен като заклет фен на морето си остава загадка как така ще оставиш безбрежнате синева и простор, и ще се забиеш по чукарите, но това е друг въпрос. Чувала съм, че тук се заселили хора от морската столица, които избрали да живеят с мечките в буквалния смисъл на думата, защото мецани обикалят наоколо. Живот без покритие на телефон и без интернет. Аз лично така няма да мога, но хора всякакви…
Полусъборени стари къщи са част от пейзажа на селата в Еленския Балкан.
Минавам покрай една онемяла автобусна спирка. Ръждясала е, но явно навремето си е изпълнявала предназначението. Много ме радват градинките, в които трудолюбиви стопани са наредили като по конец картофи, домати, пипер и боб. Спомням си, колчетата на боба в моя тетевенски край се казват притки, може и тук така да ги наричат, нали сме „колеги” по Балкан…
Спирката, на която отдавна никой не се спира.
Бобът с притките, опънати като по конец.
И Дрента, както и близките до Елена Пърчовци и Усои, са от селата, в които животът отдавна е замрял. Стегнатите къщи явно са на хора, които идват тук да си почиват. За съжаление, съборените домове са повече. Особено ме впечатлява една огромна, вероятно богаташка къща в центъра на Дрента. Балконче на фасадата , дюкан в приземието, високи стени… Колко ли поколения са свързани с този имот?
Тук явно освен живот, се е развивала и търговия.
Този път не ми остава много време да обиколя цялото 10-километрово протежение на селото по река Веселина, с всичките му махалички. Изумява ме колко много са те – Косевци, Добревци, Липов рът, Доброславовото, Караиванци, Разпада, Божечка, Ливадките, Брежници, Баждари, Лъката, Неновци, Дъневци, Цоновци, Корията, Широката, Зидьовци, Ганевци, Станевци, Бялковата, Вълчата, Ливадата и Чифлика…
Окото в небето е една от находките ми на фотограф, пълен аматьор.
От историята на селото научавам, че тук има останки още от римско време. И че наблизо се намирала антична крепост „Калето”. Смята се, че първа тук се появила махала Добревци, основана от болярина Добри, чиито потомци впоследствие се преселват към Липов рът и Разпада. Според друга хипотеза, след края на Търновското въстание през 1186 г., двама души се установили в местността Юртишки кладенец (северно от Лъката). Там е имало дрянова горичка на която кръстили бъдещото село, след което построили своите колиби.
Дрента било лагер и спирка за четите на Филип Тотю (има родствена връзка в селото), Панайот Хитов, Хаджи Димитър, на които дренчани са помагали с неща от първа необходимост.
Безспорно една от най-красивите забележителности тук е църквата, строена през 1848 година и частично зографисана от Захари Зограф.
Църквата има интересна история, свързана със султански ферман и гръцки духовници.
С интерес научавам, че освен училището в Дрента, самостоятелни училища имало и в отделните махали – например в Добревци и Липов рът. Те съществували до 60-те години на миналия век.
Тук читалището работи, за разлика от това в Пърчовци, което е обрасло в бурени, а счупените стъкла на прозорците му ми напомнят избодени очи.
Читалището в Дрента, пред което разговарям с единствения ми събеседник.
Светлината е угаснала в очите на читалище „Светлина“ в Пърчовци.
Нищо от тъжните гледки обаче не може да пребори полудялата майска природа наоколо. Мирис на трева, билки, пеене на птици и чист въздух… След дългата карантина всичко това ми действа като балсам на душата и сетивата. И си мисля, кой ли пък толкова се е пърчил в Пърчовци, че така да кръстят това райско местенце. Обещавам си да проверя…
Гръцко параклисче се озовало пред една от къщите в Дрента.
Старият козел има леко джендърски вид, но пък си е атракция.
Човешката следа на една от отбивките на пътя.
Арт инсталация от подръчни средства в Пърчовци.
Консуловата къща в Дрента – една от красивите възстановени сгради.
Москвичът – железният автозвяр на соца.
Новото си ново…
Къщата с розите в Пърчовци. Как мечтая селата ни да изглеждат само по този начин…
