Първите детски колички били истинска атракция в Търново. С какво играели малките болярчета преди десетилетия?

0

За пръв път Денят на детето в нашата страна се чества в София през 1927 година, на втория неделен ден след Великден. Замислен и обявен от Съюза за закрила на децата в България , той се ръководи от Върховен комитет, с председател тогавашният софийски митрополит Стефан. Създадени били хиляди трапезарии, летовища и детски лагери в манастирите. След София и в други градове, включително и Търново, се организират такива тържества, които станали традиция.

Международният ден за защита на децата е учреден на 1 юни 1949 година. Това става с решение на сесията на Съвета на международната демократична федерация на жените през ноември 1948 г. За пръв път 1 юни е честван през 1950 година в 51 страни по света.

На страниците на „Общински вестник” четем за добрата организация и честване на празника на детето в старата столица. Организират се спортни състезания на Марно поле, молебени за здравето и благоденствието на подрастващото поколение, дават се специални обеди в павилиона на Градската градина, изнасят се концерти от самите деца. Грига на обществените организации и особено на женското благотворително дружество „Здравец” е организирането на летни колонии в Арбанаси и морската столица Варна. Изтъкнати търновски лекари и педагози се грижат за здравето на най-малките болярчета.

Търновчета на плаж във Варна през 30-те години на миналия век.

В началото на века се появяват първите детски колички в страната. Малко смешни изглеждат те на фона на днешните разнообразни и луксозни бебешки возила, но били истинска атракция през 20-те и 30-те години, когато се появили в Търново. Продавали ги в някогашните магазини на специализирани щандове, а някои се изписвали дори по каталог, разказва в книгата си „Споменъ за Търново“ Катя Митова – Ганева.

И преди десетилетия малките търновчета са имали своите игри и играчки, на които са се радвали не по-малко от днешните деца. Може би сега те ни изглеждат примитивни и наивни на фона на съвременните компютърни и електронни “чудеса”. Но емоционалното им въздействие е било силно и неповторимо. В спомените на нашите съграждани най-любимите били  дървените кубчета, дрънкалки, цветни мозайки, оловни войничета, дървени кончета и каручки.

Малките момиченца потъвали в приказния свят на принцесите, феите и магьосниците благодарение на красивите кукли. В началото те били парцалени, но по-късно се появили “европейските” с гумени глави, с хубави изкуствени коси и чудесни облекла. На някои дори имало резервни дрешки и по цял ден малките госпожици преобличали любимите си някогашни “барбита”.

 

По-късно през 30-те и 40-те години на миналия век техниката и в детските играчки имала своята дума. В спомените си великотърновецът Добри Лазаров пише: “Нареждахме войниците, пускахме навития с пружина танк. Той се движеше върху гумените си вериги, а от оръдието му излизаха искри. Дори стреляхме с пистолети с патлачки. За една Коледа вуйчо ми донесе индианци. Те бяха от някаква изпечена глина или пресован картон. Повечето бяха на коне и бяха изрисувани в различни багри. Водеха борби с траперите и размахваха томахавки… Когато станах на 6 г., вуйчо ми подари истинска въздушна пушка. Беше малка като за мен, но стреляше с истински съчми или пера. Имах достатъчно сили да прегъна цевта на две, да поставя шареното перце в отверстието и да заредя пушката. Стрелях неуморно. Изпонадупчих всички врати в коридора вкъщи. Тогава дограмата беше от истинско дърво и перцата се забиваха в тях. Навън гърмях със съчми. Ще съм бил вече десетина годишен, когато получих карабина 22 и автоматична пушка-помпа пак от същия калибър, но с 11 патрона. Бях много горд с нея и всички ми завиждаха. Разбира се, не ми се позволяваше да изнасям сам оръжията навън и аз стриктно спазвах забраната…”. Кое дете не би завидяло и днес на детския боен арсенал на този интересен търновец?

Най-масовите игри на децата от търновските махали били жмичката, криеницата, сляпа баба, играта на ашици, със стъклени топчета и конопени въжета. По поляните край града момчетата играли футбол първоначално с парцалени топки, появили се тези с “пясъчните” плондери, а после кожените. Те били рядкост и затова от много употреба се късали. Но немалко от децата се специализирали да шият кожения калъф. Правели го почти професионално ­ с две губерки и с парафиниран усукан конец.

Появили се и велосипедите. И тогава предприемчивият търновец Цанков открил в района на казармите ателие за даване на велосипеди под наем. Добри Лазаров в книгата си “Край Стамболовия мост” си спомня голямата “тръпка” от карането на велосипед: “Падах, ставах, изправях кормила, лепях гуми, закачах вериги, оправях спирачките… о, то не бе никак сложно. Беше дори по-добро от игрите конструктор, които тогава бяха рядкост и лукс.”

А през зимата идвал ред на боя със снежни топки, на возенето с  шейни и люшове, карането на ски и кънки. Друг колоритен великотърновец ­ д-р Сава Русев, пише в своите спомени: “През зимата, щом паднеше първият сняг, бяхме по цял ден на пързалката. Шейните си правехме сами или ги правеха по-големите ни батьовци. Отдолу ги обковавахме с демири (железен чембел), за да се плъзгат по-добре. Други се пързаляха с кънки, а трети с дъги от каци вместо ски.”

About Post Author

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *