„Верно ли още пускат сирените на 2 юни?“

0

Мила Милчева

„Верно ли още пускат сирени? Докога ще ни подлагат на този стрес?”  „Някой знае ли за какво беше тази сирена?” „Каква е тая сирена вънка?”

Тези и подобни на тези въпроси,  не бяха рядкост днес във фейсбук. Не липсваха и подобаващи отговори…

И тази година пак имаше хора, които бързаха в 12 часа на 2 юни. Много бързаха за някъде, сигурно важна работа са имали, та нямаха време да спрат за минутка. И други от колите си се чудиха защо край тях други коли са спрели. И даваха газ. Бързаха хората, бързаха…

Точно тогава, като завиха сирените, си мислех за онези луди глави, които на по 27-28 години – млади, щури, неразумни, дръзки, неизживели нищо от сладостите на живота, отивали да мрат за народа си. Мислех си за онези двамата, хубави, напети, в силата си, които се затворили в една мелница и докато им тракали зъбите от студ , примрели от глад, единият пеел, а другият рецитирал стихове. За свободата. За България. После единият увиснал на бесилото, другият срещнал куршума.

От нас сега никой не ще да мрем за Родината. И свобода си имаме в изобилие. Свободни сме да решим, без никой да ни задължава, да спрем ли за минутка на 2 юни в 12 часа. Само за минутка. Да сведем глава и да помълчим.

Не е задължително. Избор е.

Така, както онези имаха избор – да живеят, или да мрат. Още преди да са се порадвали на живота.

За да ни има нас. И да можем сега да му се радваме…

About Post Author

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *