Къде си, Рай от моето детство?

Мила Милчева

Не ми се иска да започвам този репортаж с втръсналия носталгичен въпрос „Помните ли, когато почивките на море бяха по 15-20 дена?”, но той всъщност е точно за онези години. Когато моето лято се събираше в една вълшебна дума – Камчия. Повече от десет години прекарвахме семейната си почивка там – в рая. В буквалния и в преносния смисъл, защото неотменно отсядахме в къмпинг „Рай”. А в рая имаше дървени бунгала, ухание на борове, смесено с мириса на водорасли, дълги часове на пясъка, вечерни игри сред дърветата… И някакво неописуемо чувство за свобода и безметежност.

Беше времето, когато думичките чадър, шезлонг, ол инклузив, бяха непознати за средната ръка хора, към които се числеше и моето семейство.

Къмпингът имаше общи санитарни възли и дълга чешма, които се намираха поне на 700-800 метра по стръмни стълби от последните бунгала. Май имаше и някакви кабинки за баня, но те бяха толкова пренаселени, че трудно се стигаше до тях. Атрактивно преживяване беше и храненето в стола – срещу купон и номер за маса, летуващите получаваха първо, второ и трето, а за децата имаше половин порция. Още тогава заподозрях някакъв вид дискриминация, защото от малка съм си перманентно гладна и все не ми стигаше манджата… Но пък там открих сладостта на десерта кисело мляко със захар, колкото и странно да звучи сега.

Всички тези несгоди на морското пребиваване се компенсираха с други, прекрасни изживявания. Като например огромната плажна ивица, чистото и плитко навътре море, възможността да се търкаляме като дивачета в пясъка и с тумбата дечурлига да стоим във водата, докато ни се набръчкат пръстите, а устата ни да посинее.  Шарените плажни чадъри бяха почти непознат лукс, а за предпазване от слънцето бащите стъкмяваха приспособления от колчета и завързан чаршаф. За постилане също се ползваха обикновени бели чаршафи. Слънцезащитен крем не използваше никой, но и никой не хвана рак на кожата от вредните лъчи…

Камчия криеше и любопитни местенца като например Евин и Адамов плаж, на които по-смелите си позволяваха да ходят, въпреки, че оградените с висока метална ограда плажни пространства бяха запазена територия за чужденците. Да се печеш чисто гол не се връзваше с нормите на социалистическото възпитание…  Комуникацията с чуждите туристи, предимно поляци, германци и чехи, се осъществяваше бързо. Най-дружески бяха отношенията с поляците. И как иначе, като те снабдяваха нашите майки с така бленуваните крем „Нивея” и парфюм „Бич Може”. Аромат, който не мога да сбъркам за нищо на света.

И тъй като за плажуващите нямаше кой знае какви атракции от сорта на джетове и парашути, те си ги организираха сами. Редовно главни действащи лица в плажните кодоши бяха моят баща и неговият най-добър приятел – и двамата зевзеци от класа. Семейният ни фолклор пази не една и две истории за техни изпълнения. Едно от тях още е пред очите ми. Рано сутринта на плажа  забелязваме, че хората падат от смях, гледайки преминаващата платформа за подравняване на пясъка. Докато машината наближава и съзираме на нея двамата да пресъздават вдъхновено етюд от „Лебедово езеро”…

Тези и още куп спомени пазя от моето синьо лято на Камчия. Там за пръв и май за последен път съм се чувствала като принцеса. Причината беше дълга до земята  пъстра пола с воланчета, с която аз, 4-5 годишната фръцла, излизах на разходка по ларгото на курорта. Хваната за ръце от майка ми и баща ми, не ходех, а летях от радост. Пък и знаех, че ще ми купят от онзи вълшебен крем във вафлена фунийка, който обожавах…

Вечерите между бунгалата се опъваха ламарини и на тях компаниите печаха огромни количества рапани, хванати същия ден в морето. В целия къмпинг имаше  и нещо като телевизионна зала на открито – малък черно-бял телевизор  с наредени столове отпред, на който следяхме с голям интерес късния криминален сериал „Честни сини очи”.

Тези и още куп спомени нахлуха в съзнанието и сърцето ми, когато наскоро, след десетилетия,  посетих отново Камчия. Не ме впечатлиха  мегаломанските руски комплекси, аз бързах да отида в моя „Рай”.

От който, оказа се, не е останало нищо. Храсталаци, мръсотия, съборени постройки… Мизерия и разруха.

Не си направих труда да проучвам кой и как стопанисва къмпинга. Какъв смисъл има? Да изоставиш едно такова място – съчетание на гора, огромен плаж и чисто море, за мен си е същото престъпление, както да бетонираш крайбрежието с грозни и отвратително парвенюшки бетонни комплекси.

Разходих се из алеите между бунгалата в бившия къмпинг. Счупени прозорци, от които се ветреят скъсани пердета, разбити стъпала, ламарини на мястото на бившия стол. Чувство за обреченост и тъга. И онова непроменено ухание на борове, море и водорасли, което помнех от преди . Когато бях в Рая…

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

error: Content is protected !!