Днес отбелязваме 170 години от рождението на Иван Вазов

Държавен архив – Велико Търново

На 9 юли 1850 г. в Сопот е роден българския поет писател и драматург Иван Минчов Вазов. Израства в патриархалното семейство на Минчо и Съба Вазови. Завършва местното взаимно и класно училище. През 1866 г. учи гръцки и турски език в Калоферското училище при Ботьо Петков, бащата на Хр. Ботев, като става помощник учител. Там е увлечен от френска и рускоезична литература, която има роля за по-нататъшното му литературно развитие. През 1866 г. се записва в 4 клас на Пловдивската гимназия, ръководена от Йоаким Груев, където изучава гръцки, турски и френски езици.

През 1868 г е извикан в Сопот от баща си да поеме търговските дела, но той не проявява интерес. Изпратен е при чичо си в Румъния, да се учи на занаят. През 1870 г. публикува първото си стихотворение „Борба” в „Периодическо списание“ на Браилското книжовно дружество. Пише патриотично-просветителски стихове, които се появяват на страниците на списание „Читалище“, вестник „Отечество“, вестник „Свобода“ и др. Бяга в Браила, където живее сред хъшовете в кръчмата на Нено Тодоров – Странджата. Завръща се в Сопот През 1870 г., като 1872-1873 г. е учител в Мустафа паша (дн. Свиленград). 1875 г. се завръща в Сопот, където става член на Сопотския революционен комитет. През 1876 г. е секретар Българското централно благотворително общество в Букурещ, където подготвяпървите си стихосбирки „Пряпорец и гусла“и „Тъгите на България“. По време на Руско-турската война е писар в Свищов при губернатора Найден Геров.

През 1880 г. се Иван Вазов се установява в Пловдив, където се включва като член на Народната партия. Назначен е за депутат в Областното събрание, а по-късно става секретар и на Постоянния комитет.1881 г. е председател на Пловдивското научно книжовно дружество и става главен редактор на издаваното от него списание „Наука“ – първото сериозно научно-литературно периодично издание след Освобождението.

През 1885 г. Вазов и Величков основават списание „Зора“ – първото литературно списание в България. По време на престоя му в Пловдив създава произведения, които са основата на българската следосвобожденска литературав почти всички литературни жанрове: цикълът „Епопея на забравените“, стихотворенията „При Рилския манастир“, „Българският език“, „Към свободата“, „Не се гаси туй, що не гасне“, „Новото гробище над Сливница“, повестите „Немили-недраги“, „Чичовци“, разказа „Иде ли?“ и др.

През 1886 г. заминава Одеса, където пише романа „Под игото”. През 1889 г. се връща в България и се установява в София, където наред с литературната дейност взема участие и в политическия живот. През 1894 и 1896 г. е избран за народен представител от Народната партия. През 1897-1899 г. е министър на народното просвещение, а през 1911 г. – депутат в V Велико Народно събрание.

До края на живота си Иван Вазов не спира да се вълнува от съдбата на България и да я възпява в творчестото си. Носител на множество награди: „Орден за гражданска чест и заслуги“ (1895), златен медал за наука и изкуство (1896), 1917 г. е номиниран от граждански комитет, начело с проф. Иван Шишманов за Нобелова награда за литература, почетен доктор на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ (21 октомври 1920). Носител на най-високото отличие на Царство България – Орден „Св. равноапостоли Кирил и Методий“ с лента и звезда (1920) и др.

Умира на 22 септември 1921 г. в София.

170 години от рождението на Иван Вазов На 9 юли 1850 г. в Сопот е роден българския поет писател и драматург Иван Минчов Вазов. Израства в патриархалното семейство на Минчо и Съба Вазови. Завършва местното взаимно и класно училище. През 1866 г. учи гръцки и турски език в Калоферското училище при Ботьо Петков, бащата на Хр. Ботев, като става помощник учител. Там е увлечен от френска и рускоезична литература, която има роля за по-нататъшното му литературно развитие. През 1866 г. се записва в 4 клас на Пловдивската гимназия, ръководена от Йоаким Груев, където изучава гръцки, турски и френски езици.През 1868 г е извикан в Сопот от баща си да поеме търговските дела, но той не проявява интерес. Изпратен е при чичо си в Румъния, да се учи на занаят. През 1870 г. публикува първото си стихотворение „Борба” в „Периодическо списание“ на Браилското книжовно дружество. Пише патриотично-просветителски стихове, които се появяват на страниците на списание „Читалище“, вестник „Отечество“, вестник „Свобода“ и др. Бяга в Браила, където живее сред хъшовете в кръчмата на Нено Тодоров – Странджата. Завръща се в Сопот През 1870 г., като 1872-1873 г. е учител в Мустафа паша (дн. Свиленград). 1875 г. се завръща в Сопот, където става член на Сопотския революционен комитет.През 1876 г. е секретар Българското централно благотворително общество в Букурещ, където подготвяпървите си стихосбирки „Пряпорец и гусла“и „Тъгите на България“. По време на Руско-турската война е писар в Свищов при губернатора Найден Геров.През 1880 г. се Иван Вазов се установява в Пловдив, където се включва като член на Народната партия. Назначен е за депутат в Областното събрание, а по-късно става секретар и на Постоянния комитет.1881 г. е председател на Пловдивското научно книжовно дружество и става главен редактор на издаваното от него списание „Наука“ – първото сериозно научно-литературно периодично издание след Освобождението. През 1885 г. Вазов и Величков основават списание „Зора“ – първото литературно списание в България. По време на престоя му в Пловдив създава произведения, които са основата на българската следосвобожденска литературав почти всички литературни жанрове: цикълът „Епопея на забравените“, стихотворенията „При Рилския манастир“, „Българският език“, „Към свободата“, „Не се гаси туй, що не гасне“, „Новото гробище над Сливница“, повестите „Немили-недраги“, „Чичовци“, разказа „Иде ли?“ и др.През 1886 г. заминава Одеса, където пише ронмана „Под игото”. През 1889 г. се връща в България и се установява в София, където наред с литературната дейност взема участие и в политическия живот. През 1894 и 1896 г. е избран за народен представител от Народната партия. През 1897-1899 г. е министър на народноро просвещение, а през 1911 г. – депутат в V Велико Народно събрание. До края на живота си Иван Вазов не спира да се вълнува от съдбата на България и да я възпява в творчестото си. Носител на множество награди: „Орден за гражданска чест и заслуги“ (1895), златен медал за наука и изкуство (1896), 1917 г. е номиниран от граждански комитет, начело с проф. Иван Шишманов за Нобелова награда за литература, почетен доктор на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ (21 октомври 1920). Носител на най-високото отличие на Царство България – Орден „Св. равноапостоли Кирил и Методий“ с лента и звезда (1920) и др.Умира на 22 септ. 1921 г. в София.

Публикувахте от Държавен архив – Велико Търново в Вторник, 7 юли 2020 г.

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

error: Content is protected !!