Политологът от ВТУ доц. д-р Ангелина Марковска: „Досегашният политически модел е изчерпан. Има пет възможни стратегии за решаване на кризата – съперничество, компромис, приспособяване, избягване на конфликта и сътрудничество“

 

 

Доц. д-р. Ангелина Марковска е ръководител на катедра „Политология, социология и културология“ при ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий.“ Доктор по политология. Специализирала в областта на американската външна политика в Университета на Флорида, САЩ. Лектор в Националната програма на БУП „Димитър Паница“- София. Автор на две самостоятелни монографии и трета в съавторство, както и на множество публикации в областта на външната политика, женското политическо лидерство и публичните политики.

 

Доц. д-р Марковска

-Доц. Марковска, не веднъж през последните години сме били в ситуация на политическа криза. Сега обаче тя се развива и в сложна епидемиологична обстановка и откровена институционална война. Какъв е полезният ход или поне как може да се излезе от този водовъртеж с най-малки поражения?

Най-очевидният от политологична и юридическа гледна точка отговор е – посредством предсрочни избори. Но, като преподавател по политическа конфликтология, мога да констатирам, че в момента сме свидетели на поредица от конфликти, покриващи целия спектър от политически конфликти по класическата схема на германския социолог Ралф Дарендорф. Наблюдаваме амалгама от политически сблъсъци между: овластени политически субекти за разпределение на ролите им в управлението; вътрегрупови конфликти в отделни политически обединения; опит за провокирано етническо напрежение и респективно етнически конфликт; както и податки за сериозен конфликт с наднационални участници и реминисценции видими не само в България, но и в голяма част от съседните балкански държави към този момент. Тази сложна, бих казала патова ситуация, е трудна за дешифририране, което прави намирането на работещо решение изключително трудно. Най-общо, от конфликтологична гледна точка възможните стратегии за разрешаване на кризата са пет на брой: съперничество, компромис, приспособяване, избягване на конфликта и сътрудничество. Всяка от тях може да бъде приложена и като стратегия за поведение на политически субекти, разбира се при определени базисни предпоставки. Именно за това смятам, че към момента първите три стратегии, до голяма степен онагледени и от предложените на Министерски съвет варианти, са неприложими. Четвъртата – избягването на конфликта, която „успешно“ беше експлоатирана в продължение на година и половина, вече е изчерпана. Петата стратегия – сътрудничеството е особено ефикасна в случаите, когато е налице силна зависимост между опонентите, осъзнаващи важността на предстоящето решение и за двете страни, но при условие, че са непредубедени. За съжаление и това е трудно постижимо към момента. Необходимостта от деескалация на напрежението е първото условие. Струва ми се обаче, че финият баланс между гражданските настроения и овластените е силно разстроен, а политическото доверие е счупено. Ето защо все повече се убеждавам, че „решението“ ще бъде взето отвън, на наднационално ниво. При всички случаи сигурно е едно, че досегашният политически модел е изчерпан. Не може новите, не само политически, но и глобални задачи – предизвикателства пред които е изправено обществото ни в частност, и човечеството в условия на пандемия, да се решават със стари алгоритми.

-Относно протестите, както обикновено и тук има две гледни точки – че са инспирирани, платени и дирижирани, и втората – че имат справедливи искания. Вашия прочит на протестите какъв е? Какви са възможните сценарии, за да утихнат?

И двете тези имат своите аргументи. И както обикновено, истината е някъде по средата. Със сигурност не могат да бъдат неглижирани справедливите искания, издигнати от хора с адекватна и смислена гражданска позиция, и то в значителната си маса това са млади и образовани българи, голяма  част от тях завърнали се студенти от чужбина. От друга страна, видяхме и провокатори, инфилтрирани в протеста, които по утвърдена, бих казала добре позната „балканска схема“ ескалираха напрежението. По подобен начин в началото на 90-те години се „обърнаха“ и първоначално започналите като мирни, протести в областите на бивша Югославия – Косово и Метохия, както и Войводина, където футболни агитки провокираха кървави сблъсъци, прераснали във въоръжени конфликти. Апропо, случилото се тогава във Войводина, известно като „революцията на киселото мляко“ (тъй като провокаторите използват кофички с кисело мляко, за да замерят полицаите) по някакъв начин провокира дежа вю, гледайки случващото се пред бившия партиен дом, миналата вечер в София. Само, че тук се използваше червена боя. Твърде много младежка енергия и хъс виждам на протестите, което от една страна е обнадеждаващо, но от друга прави затихването им по-трудно, заради непримиримостта в позициите. „Замесването“ на името на Божков в протестите може да отблъсне и демотивира участниците със стойностни граждански позиции, което ще бъде жалко, защото без тях протестите просто ще се маргинализират.

 -Доколко, според Вас са адекватни исканията на протестиращите, и съответно адекватно ли е поведението на управляващите?

Опасявам се, че въпреки разноликостта на катализираната гражданска енергия,   адресираните традиционни искания за машинно гласуване, свикване на Велико Народно събрание и нова Конституция, по-скоро размиват фокуса към този момент. Всички тези искания са резонни, но на един втори етап. Те просто няма как да бъдат реализирани без задължителната и легитимна преди това смяна на караула в политическата власт. Отдалечаването на властовия център от заобикалящата го реалност и непризнаването на факта за изгубено гражданско доверие рефлектират в неадекватно поведение и поредица от погрешни ходове за овладяване на политическата и институционна криза.

-Обществото ни е крайно разделено. Едните казват: „повече така не може“ , а другите: „нямаме алтернатива“ , но това е дежавю. От гледна точка на политологията и най-новата ни политическа история как трябва да се управлява тази криза?

Вижте, системите за управление на кризи във всяка страна са функция на държавното устройство и на конституционния ред. В международен план не съществува универсален модел на системата за управление на кризи. Моделите са в процес на постоянна трансформация и практически не могат да бъдат заимствани и копирани. В този смисъл, всички възможни варианти за изход от създалата се кризисна ситуация ми се струват вече неработещи. А те са в най-общ план: правителството да изкара мандата си; радикални промени вътре в правителството; ново правителство в този парламент; служебно правителство и избори. Притеснявам се обаче, че политическата класа в сегашния й блясък е неспособна за взимането на адекватни политически решения, защото чрез действията си (или бездействието си) отдавна се делегитимира, повличайки след себе си и авторитета на институциите, които представляват. В светлината на най-новата ни, а и не чак токова нова политическа история, кризите винаги са се управлявали „отвън“, по метода на моркова и тоягата. Опасявам се, че и сега случаят ще е такъв, ако инстинктът за суверенитет не сработи. Българските институции не работят, и то не само на държавно ниво. Втората вълна на епидемията от ковид 19 и невъзможността да се справим с епидемиологичната криза не са обнадеждаващ знак за успех и на политическия фронт. Рестартирането на системата е хубав слоган, но само рестарт, без реална промяна в политическия стереотип на управление и мислене, свързан с модела на „дълбоката държава“, няма да помогне.

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

error: Content is protected !!