Файтони придавали неповторим колорит на Търново. Спомен за бай Димо – последния мохикан сред файтонджиите

Файтони са придавали неповторим колорит на Велико Търново преди десетилетия. Първите превозни средства естествено се вписвали в общия пейзаж на живописния град. Сутрин гражданството се събуждало от чаткащите по калдъръма конски копита, подвикванията на файтонджиите, забързани да доставят клиентите си до гарата или близкото село, до местоработата в края на града или пък някоя хубава по-далечна “кирия”.

В нашия град това романтично превозно средство се появило в края на ХIХ и началото на ХХ в. Тогава е създаден и файтонджийският еснаф, който защитавал интересите на своите членове и най-важното издавал удостоверения за провоспособност.

И ако някой си мисли, че е лесна работа да си файтонджия в старата столица, много се лъже! Файтонджийският еснаф е подлагал на много сериозен изпит всички кандидати. Файтонджията е бил длъжен да знае всички улици на града, всички обществени сгради, да познава висшите чиновници и видни търновци с местоживеенето им, да познава канторите и фирмите с техния адрес.

Всеки файтонджия е носил фирмена шапка, на която е изписан номерът на файтона, определен от еснафа и одобрен от кметството. Всичко това е уточнено в изработения през 1903 г. Правилник на “публичните файтони”, а през 1909 г. на сесия на Общината се приели съответните изменения и допълнения. Уточнило се изискването всеки файтонджия да носи винаги със себе си издадената книжка от Общината, придружена с приетия правилник, подписан от кмета. В нея се вписвали трите имена на собственика на файтона, съответният номер, имената на файтонджията, опис на конете, на които е разрешено да се впрягат (за да не бъдат подменени). Право да бъдат “водачи” на това първо обществено превозно средство имали само навършилите 18 г., на които се издавала съответната книжка. В нея общинските и полицейските служители вписвали всички нарушения. При неспазване на условията, уточнени в Правилника на файтонджиите, се отнема позволителното, издадено от кметството.

Не свършват до тук изискванията към тези “комуникатори” на старата столица. Освен конкретните инструкции за управлението им по улиците и мостовете, файтонджиите са задължени “да стоят винаги на капрата, да не карат в нетрезво състояние и в галоп, да са чисти и с добър външен вид. Да не повреждат дърветата и цветята, посадени по улиците и булевардите”. Строго се забранявало вземането на повече от определената такса. При положение че това се констатира, наказанието е глоба от 5 лв. и 25 ст. Същата е глобата, ако файтонджията се държи грубо и неучтиво с клиентите си.

Общината се е погрижила и за категоричната надежност на това “екзотично” днес превозно средство, както на физическото състояние на файтона, така и на “живата тяга” ­ конете. Затова е съставила авторитетна  комисия, състояща се от председателя на файтонджийския еснаф, ветеринарния лекар, околийския началник, помощник-кмета, които да проверяват здравината на декларираните файтони. “Ако някои возила се намерят в лошо състояние, циркулацията им се забранява дотогава, докато се направи нужната поправка”.

Бягали файтоните по различните крайща на старо Търново, носели и тъжни, и хубави новини, ползвали се в празник и делник, в сняг и пек, докато монополът им като единствено транспортно средство се разбил с появата на първата автобусна градска кола. Годината е 1939, когато в първия септемврийски ден е открита Търновската автобусна служба на Общинско дружество “Царевец”. Тогава  в града тръгва първата 25-местна автобусна кола, марка “Ханза Лойд”, внесена от Германия. Няколко месеца по-късно в Общината постъпва колективна молба от засегнатите конкуренти ­ група файтонджии от града: “Поменатата агенция се превърна в едно предприятие, основано само на печалбата и съществуващо само за сметка на сегашните превозни средства в града ни ­ колари и файтонджии. С този безогледен начин на превозване се върши най-нелоялната конкуренция на колари и файтонджии, като ги лишават от възможност да изкарват и най-малките средства за живот”.

Последният файтонджия, за когото с умиление си спомнят по-възрастните ни съграждани, е небезизвестният бай Димо. До седемдесетте години на отминалия век той продължаваше традицията във В. Търново, наред с потока от модерни коли, да напомня със звънците и игривия галоп на двата си коня Боян и Събчо за миналото величие на файтона. Макар и вече възрастен, неизменно се движеше с бялата си, украсена с българска бродерия риза, гайтанено елече и потури, свързани с широк червен пояс.

Бай Димо с файтона си по ул. “Васил Левски” във В. Търново, 70-те години на 20 век.

Калпакът, с неизменната китка зад ухото и изкривения от вечната му усмивка мустак, оформяха цялата прелест и колорит на този емблематичен за града ни файтонджия. И на сън знаеше всеки сокак, всяка къщурка и в най-затънтената уличка. Вярно е, че в тези години, кабриолетът му се ползваше най-вече с атракционна цел ­ за сватби, абитуриентски балове, срещи на випуски, манифестации, разходки на чужденци из живописния град и по какви ли не поводи, но бай Димо най-сериозно се отнасяше към своя занаят, на който бе посветил целия си живот.

Като последен воин от целия файтонджийски свят на Велико Търново се бе преборил с главоломно нарастващия автомобилен свят, намерил бе своята “ниша” в транспортната схема на града ни и остави чудесни спомени у своите съграждани.

Царският файтон на Фердинанд I.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

error: Content is protected !!