Делник в Рибново, празник в душата. Другият свят

Мила Милчева

България се тресе от протести, коронавирусът взема поредните си жертви, хотели по морето фалират, граници се затварят. Въобще – световна драма. Така съм се заредила с напрежение от всичко това, което се случва през последните месеци, че даже не забелязвам гледката покрай пътя, който се вие до Рибново – селото навръх Родопите, за което не остана телевизия и вестник да не пише репортаж. Знам за сватбите и прочутите „бели” булки, чиито лица се украсяват изцяло с пайети, чела съм и съм гледала много предавания за нравите в този край. Въобще, подготвена съм с информация. Всъщност не, не съм. Защото Рибново се оказва нещо много, много по-специално. По-задушевно, по-добро, по-мъдро от всичко, което е изписано и изприказвано в медиите. Рибново е другият свят. Другото лице на една държава – нашата.  Която всъщност толкова малко познаваме, знаейки толкова много, забити в  телевизорите, телефоните и компютрите…

Пътят до Рибново разкрива божествени гледки. Простор, планини, върховете на Пирин в далечината. Нивички с тютюн, стадо с овце, много чешми покрай пътя, беседки, панорамни площадки. Виждам табелата „Рибново”  и оттам нататък се усещам странно – все едно съм разлистила от онези книжки с разгъващите се картинки от детството ми (за тези, които ги помнят) – хем пъстри, хем вълшебни.

Шарени нови къщи с покриви – последен модел на строителните технологии, много слънчеви панели, автомобили с немски, френски и италиански номера. И АТВ , шофирано от младеж, зад който се вози младо момиче с пъстри шалвари. Това ме посреща на входа на селото.  Спираме на центъра, защото вече ме сърбят ръцете да снимам. Искам да говоря, да разпитвам, да гледам.

Насреща по улицата ме пресрещат три дечица. Усмихват се и кокетно позират, като виждат камерата.

Толкова нови къщи накуп не съм виждала през живота си. Една от друга по-големи, една от друга по-красиви. Виждам още деца. Много деца. Майки с колички. Млади хора. Пъстри, красиви, с благи погледи, спокойни. Къде съм попаднала, питам се?

Миризма на запалено огнище ме привлича като магнит. Приближавам и виждам, че на него се варят буркани. На една от страничните улички се запознавам с баба Фатме. Казва, че вари зелен боб. Споменава и другото му име, местното, което забравям и ме е яд. Не мога да се наслушам на провлачения й, мек, типичен говор за мохамеданите от този край. Лее се, опива ме този говор! Пита ме откъде съм. Казва, че в селото нямало работа и младите ходели по чужбина. Чакай да си сложа кърпата, че не можеш да ме снимаш без нея, обяснява ми, докато чевръсто и със заучени движения я увива около главата си. Изпраща ме с благословия за здраве и „Пак да додеш тука при нас!”

На няколко метра по-натък, на пейката пред къщата си е Селвен. Седнала да си почине от къщната работа. Не мога да определя годините й, но едва ли е на повече от 20. Притеснява се от камерата и срамежливо се усмихва. Много ни е хубаво селото, казва ми Селвен. Радва се, че хваля дома й.

По една от стръмните улички отнякъде се изсипва голяма група млади жени. Носят лъскави малки торбички за подаръци. Решавам, че отиват на някакъв празник – рожден ден или нещо такова. А, не, не празнуваме, връщаме се от работа в цеха, казват ми. Веднага се съгласяват да ги снимам, но верни на женската природа, гласят кърпи и престилки. Лицата им са съвършени.

Ела през зимата, когато правим сватбите, казват ми момичетата. Сега работим всичките на тютюна и в шивашкия цех. Другаде тук няма къде. Затова ходят нашите хора по чужбините. Ама се връщат!

Връщат се. Знам го. Виждам го с очите си. Връщат се от Испания, Португалия и Германия, от Англия, Франция и Гърция. Тук вдигат новите си, изпънати по конец къщи, тук се раждат децата им. Желязно правило е.

Ще ми се да остана до вечерта, когато момичетата излизат на разходка в центъра, разхождат се на високите си токчета и пъстрите си шалвари, а момчетата ги гледат отстрани. Никой не си и помисля да прегреши преди сватбата. В кой век беше това? При нас, долу, в ниското. Защо ни обезлюдяха селата, някои от които приличат на бомбардирани. Къде са децата ни? Защо сме изнервени, забързани, полудели за пари, за власт? Въздухът горе, на върха на Родопите, ли е по-друг, че е затворил портала към покварата? Ние ли сме по-напредничави, или те? Кой живот е по-истински?

Ще отида отново в Рибново. Със сигурност. За да потърся отговор на тези въпроси, да видя „белите” булки, да разгледам чеизите им. Да опитам от зеления боб на баба Фатме. Да се заредя с аромат на билки, бор и пушек от огнище.  И с малко нормалност.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

error: Content is protected !!