Как търсих под вола теле на Кралското езеро или открит урок по екология насред Баварските Алпи

Мила Милчева

Пътеписите са за това, за да опишеш и да разкажеш на други хора къде си бил и какво си видял. Малко дар слово,” ах” и „ох” при описанието на природни красоти и задачата е изпълнена. Не знам защо, но все ме човърка при моите пътувания зад граница да търся под вола теле на местата, които посещавам. А телето най-често е сравнението – как е там и как е у нас.

Този път търсих телето на едно божествено място.  И не, не е клише това описание. Защото мястото наистина е магично, мистично и извънземно. И успокояващо като църква, в която си говорим с Бог.

Пътуваме с дъщеря ми с влак от Мюнхен до Берхтесгаден, а от там до крайната ни цел Кралското езеро – Кьонигзее. Избираме този транспорт, защото ме радват супер чистите, безшумни и точни до секундата немски влакове, а и заради гледката на селцата с малки църкви, които са по протежението на цялата линия. За баварските села съм разказвала, те са ми друга тема. И там съм търсила телето…

Трите часа на пътуването изминават неусетно, улисани в сладки приказки и наслада от гледките. От гарата в градчето вземаме автобус и се озоваваме на подхода към езерото. Слънцето доста прижуря, а опашката за билети за корабчето, което ще ни разходи в езерото, се вие поне на 500 метра, но връщане назад няма. Сред чакащите са много немци – от различни възрасти, и доста семейства с деца. Има и азиатци. От сандали и чехли, през потници, копринени рокли и феерични блузки, до  сериозно туристическо оборудване и спортна екипировка са избрали хората, които чакат на опашката.

Както обичайно ми се случва, не ми остана време предварително да се прочета каквото и да е за това място. Но пък знам, че има прочут гоблен с този пейзаж. Както и че тук някъде витае духът на Хитлер, защото това са били любимите му места в Бавария. Да не споменавам на глас името на фюрера ме предупреждава Любчето, защото за немците това си е болезнена тема и се дразнели. Затова конспиративно го наричаме мустакатият човек.

След като купуваме билетите, се оказва, че ще чакаме поне още час, докато дойде време за нашата група да бъде качена на корабчето. Разглеждаме магазинчетата за сувенири, ядем сладолед, който услужливо ни продава на чист български език наш сънародник. Само да вметна, че тоалетните на пристана са чисти и безплатни.

После се настаняваме в лодката, слагаме маските – които задължително покриват и носа, и потегляме. Малко след напускането на кея, губя връзка със света – и буквално, и метафорично -гледките отстрани стават зашеметителни, а телефоните остават без покритие.

 

Екскурзоводът представя географските данни за езерото, което е третото по дълбочина в Германия, формирано от ледници, стопили се по време на последната ледена епоха. То наподобява фиорд, тъй като от двете му страни се спускат отвесни планински масиви с височина от 2700 метра. Дълго е 8 км, широко 1250 метра, а дълбочината му достига до 200 метра. В сърцето е на националния Берхтесгаден парк, от който е част над  30 години.

 

Докато слушам, дъхът ми спира от пейзажите наоколо, които се менят всяка секунда, а ключът за това е светлината, която пада по различен начин. Водата на езерото е кристално чиста. Не случайно то е било обожавано от баварската кралска фамилия, поради което е получило и името си – Кралското езеро.

Телето пак ме ръчка и упорито започвам да търся следи от човешко присъствие – фас, салфетка, найлонова торбичка, бъркалка от кафе. Нещо ми се мержее пред погледа на повърхността на изумрудената вода  и аха да потрия ръце „Хванах ли ви?!”, виждам, че това са изсъхнали листа от дървета. На сто процента вярвам на гида, който подчертава, че Кьонигзее отдавна си е извоювало името на най-чистото езеро в Германия. Убеждава ни, че от него може да се пие вода и това ми звучи напълно реално.

Научаваме също, че тук имат право да пътуват само 100-годишните електрически кораби, лодки с гребла и водни колела, и то ограничено. Въпреки че са на по един век, лодките изглеждат лъскави, като нови.

Националният парк „Берхтесгаден“ през 1990 г. е обявен от ЮНЕСКО за биосферен резерват. Тук живеят алпийски антилопи, дребен елен, червена лисица, грифинов лешояд. По-рядко се срещат и брадати лешояди, златни орли и снежни чинки.

Застрояване, хотели по брега, частни имоти, прогимназии в мутробароков стил, бракониери – пълен абсурд! Въпреки че извратеното ми от родната действителност съзнание, рисува покъртителни картини, в какво би могло да се превърне това вълшебно място, ако ни падне в ръцете…

По средата на пътя корабчето спира. Тук е кулминацията – гидът вади тромпет и засвирва стара баварска мелодия. Ехото я връща обратно с изумителна точност и сила. Пътуващите са занемели. Умълчава се дори врещящото китайче на съседната седалка. В миналото ехото било демонстрирано с изстрел с оръдие, който оттеквал общо седем пъти в околните скали.

Спираме на църквата „Свети Вартоломей”, която е емблематична за маршрута. Точно до нея има рибен ресторант и бирена градина. Ресторантът е на повече от 400 години. Само собствениците, които по наследство предават рибарлъка от прадядовци, на дядовци, бащи и синове, имат право да ловят риба по протежението на цялото езеро. Също и да я предлагат. Четири-пет рибни ястия, без снобарски изцепки в скромното меню, предлага ресторантчето. Поляните около църквата ухаят на билки, а облаците над строгите върхове сменят отблясъците на светлината и става ту светло, ту тъмно.

От над 400 години само потомствените рибари в това ресторантче имат право да ловят риба в езерото. 

Следващата спирка е Салет, откъдето има широка пътека до  по-малкото Оберзее (Горното езеро). Стига се за не повече от 15 минути. Странно, върволикът от народ е голям, а това не дразни. Като че ли всички са обзети от някакво всемирно спокойствие. По целия маршрут няма нито едно(!) кошче за боклук. Пак търся следи от милионите туристи, които минават ежедневно от тук и пак не намирам. Липсват смразяващи табелки „Забранено изхвърлянето на боклук!” или „Пазете природата чиста!”. Не се виждат и никакви служетели в резервата, които да следят за реда. Просто на никой дори не му минава през ум да изхвърли нещо в тревата край пътя. Как става номерът, за мен остава пълна загадка.

Горното езеро съперничи по красота на Кралското. В далечината му се вижда водопадът Рьотбах, който е най- високият в Германия, но не стигаме до него, защото последното корабче за обратно тръгва след около час и няма да ни стигне времето. Не липсват смелчаци, които се изкушават да се изкъпят в кристалните води, въпреки че температурата не минава 13-14 градуса.

На връщане забелязваме малка фермичка на брега, откъдето любителите на еко продукти могат да се снабдят с наистина чисти мляко и сирене, произведени на място в малки количества.

Връщаме се обратно, като корабчето спира само на една извънредна спирка, откъдето прибира туристи, слезли от планината. Десетки екопътеки тръгват от определени места покрай брега и водят до различни заслони и хижи нагоре.

Докато чакаме автобус за обратно, се взираме в Орловото гнездо – мястото, обвито в мистика и познато като любимото място на Адолф Хитлер. Фюрерът обожавал Алпите и искал тук, в каменната къща на скалите, да приключи земния му път, когато Германия завладее света, но както се знае, плановете му малко се пообъркали…

 

 

Каменната къща се вижда като малка точица от подножието.

Навярно всички, които са гледали документални исторически филми, са виждали къщата Бергхоф с огромната тераса, с кадрите с Хитлер, Ева Браун и висши нацисти, която била втори дом за фюрера в продължение на 10 години. През 1945 г. Орловото гнездо е ударено от британски бомбардировки, после е опожарено от отстъпващи есесовци, а на 30 април 1952 г., на седмата годишнина от смъртта на Хитлер, е окончателно разрушено. Според мистериозни загадки, които витаят и до днес за това място, в този район все още има неоткрити ценни находки, грабени от цяла Европа по време на диктатурата на Хитлер. Има версия, че дори Кехлибарената стая от Санкт Петербург, която националсоциалистите демонтират и крадат по време на войната, се намира някъде в този район.

В края на 90-те години баварското правителство разрушава и бункера, и останалите стени от сградата, на мястото е построен ресторант с прекрасна гледка, обектът се представя като туристическа атракция, а името на мустакатия не се споменава много-много пред туристите.

До хижа „Орлово гнездо” може да се стигне и пеша, което отнема около 2 часа. Преходът с автобус по път, който се вие като змия, е около половин час.  Обещаваме си следващия път да посетим каменната къща.

Стигаме до Берхтесгаден на свечеряване. Градът е по своему романтичен и мистичен. Един по един палят уличните фенери, които осветяват малките площадчета, изрисуваните къщи, църквите и местния замък. Приказното усещане се засилва от баварската музика, която изпълнява уличен музикант и от аромата на вурстове, който се носи от бирената градина.

Берхтесгаден датира от началото на XII в. и е известен с богатите си солни залежи. В различни исторически периоди е бил под австрийско, френско и баварско управление. Солната му мина привлича до 40 000 посетители годишно.

Хапваме в уютно, малко ресторантче типично местно ястие, чието име посмъртно не мога да запомня, и си тръгваме, когато небето  и околните върхове започват да се осветяват от зрелищни светкавици. Тътенът на далечните гръмотевици и небесното светлинно шоу идват като естествен финал на един ден, изпълнен с природна красота, много емоции и безброй поводи за размисъл.

Телето е мирясало и вероятно е легнало да спи, но знам ли, сигурно пак ще ме тормози при следващото ми пътешествие…

 

 

 

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

error: Content is protected !!