Пътуване с аромат на смокини, паламуд и мастика – на юг по морето „ври” от туристи

Мила Милчева

Месеци наред слушам апокалиптичните анализи за проваления туристически сезон, за фалити на хотели и ресторанти, за пусти плажове и обезлюдени курорти. Затова решавам на място да направя инспекция какво от всички тези твърдения е вярно.

Вече съм проверила ситуацията на север. Във Варна по крайбрежната алея няма празно място по заведенията и то в делничен ден, цените са абсолютна секира, но плажовете и кръчмите са си пълни. Затова поемам на юг. Дошло е времето да осъществя отколешната си мечта – да поскитам из Странджа – магическата и обвита в мистерии планина в България.

Първата спирка е село Българи. Чела съм доста за нестинарството, особено ме впечатли един от разказите  на известната писателка Ивинела Самуилова в книгата й „Пътеписи за душата на България” и нямам търпение да видя нестинарското село. Поемаме по отбивката на пътя между Бургас и Резово, който се вие нагоре в планината. Не мога да се нарадвам на прекрасната дъбова гора, която пресичаме. От малка обичам това дърво, винаги ми е изглеждало като добър, стар дядо, достолепен и мъдър. Никак не е случайно, че по тези места са отглеждани специални породи полудиви прасета, които се хранят с жълъди и чието месо е било много вкусно. Но както и други подобни породи, и тази била затрита, неясно защо.

В Българи пристигаме точно по обяд. Септемврийското слънце напича яко, с обещание, че заплануваните два дена на морето ще са си таман. По улиците и мегдана не се вижда жив човек. Щъкат само двама младежи, които нещо мерят и не са местни. Става ми ясно, че магически разкази за нестинари и нестинарки няма от кого да чуя, затова избирам да се разходя по улиците. Заобикалям купчината с дърва насред площада – нещо като декор за нестинарските „представления”, както ги описва Ивинела, и поемам по стръмното надолу.

Тишината е оглушителна. Радва ме това, че не виждам много къщи, изградени с маскиран като автентичен градеж бетон. Повечето домове са спретнати, въпреки, че не са ремонтирани скоро. Покрай пътя растат смокини. Спирам до едно дърво и бързам да се огледам, докато си късам от огромните като круши плодове. Изглеждат зелени, но всъщност са чудесно узрели. Няма кой да ме види. Напълвам шепите си със слънчевите плодове, които нямат нищо общо със съсухрените или полуразпаднали се техни посестрими в градските супермаркети. Краденето на смокини ми се превръща в нещо като спорт по време на цялото пътуване. Пък те родили ли са тази година! Висят на огромни гроздове край дувари и огради, надничат зад къщите и стрехите, има ги и покрай селските пътища.

Лятото, събрано в плод.

По-късно, търсейки материали за селото, разбирам, че тази година тук не са се провели традиционните нестинарски танци в началото на юни, посветени на светците Константин и Елена. Все пак празникът е бил отбелязан в конака във Влашки дол, извън селото. Какво е конак ли? Нещо много интересно, за което си заслужава да прочетете.

Всички улици в странджанските села имат указателни табели. Дори и да нямат асфалт.

Часовник и нанизи сушени чушки под стряхата.

Пътьом пресичаме и село Кости, другото нестинарско село в региона. Тук е по-оживено, хора пият кафе в местното централно заведение. Знам, че до тук е стигала теснолинейка Ахтопол – Бродилово-Кости, която била закрита през 50-те години на миналия век. Сигурно щеше да е страхотна атракция, ако работеше и сега. В центъра, освен църквата, се вижда и една от прочутите дървени къщи, характерни като жилищна архитектура само в три села наоколо – двукатна, обкована с дъски.

Вече е време да се отправим към Ахтопол, защото идва часът за настаняване. Резервацията ни е за Къщата край залива (препоръчам горещо).  Гостоприемните домакини ни чакат и с огромно удоволствие установявам, че от прозореца на стаята се разкрива чудесна гледка към фара, залива и кея с рибарските лодки. За двата дена престой пейзажът сменя цветовете, нюансите и настроенията си през различните части на денонощието и това е много интересно.

Прекрасна гледка, не толкова прекрасна снимка, но с телефона, толкова :))

35 лева е цената на двойната стая и това ми се струва доста прилично. Както ще установя по-късно и цените по заведенията са си направо ниски, дори надолу от търновските.

Плажът е пълен, но не до там, че да да ти стъпва някой по хавлията. Водата е кристално чиста и топла като чай. Изумруденият цвят на морето на юг ме впечатлява, доста е различно от това на север. Навява спомени за гръцки острови. И двете вечери си тръгваме от плажа след 19,30. Да плуваш сам в гладкото като тепсия море, докато слънцето залязва, си е направо кеф.

Вечерта ни е трудно да намерим свободни места по заведенията, разположени  на крайбрежната алея край залива. Все пак се настаняваме на едно от тях. Фарът свети, има пълнолуние, лунна пътека, въобще романтика без край. Но колкото и да е романтичен пейзажът, нещата си идват на мястото, когато на масата пристигат студените мастики и големите салати. И попчета, които избирам да опитам първата вечер. Вкусни са.

 

Рано сутринта първата ми работа е да сляза на пристана и да се заговоря с някой от рибарите. Виждам мъж, който си ремонтира лодката. Първо не е много словоохотлив, но аз умея да разприказвам хората и той се отпуска. Кольо си е кореняк, родил се не къде да е, а в Гръцката къща на скалите – сега една от най-големите атракции сред местата за настаняване. Признавам му, че съм много впечатлена от града и лицето му грейва. Ахтопол е най-хубавият град, който е дошъл веднъж тук, не отива на друго място, категоричен е мъжът, докато трие ръцете си от смазката. Казва, че всеки ден излиза за риба. Сега вадели паламуд, попчета и сафрид. Измъквам от него ценна информация в кое от заведенията мога да опитам прясна риба. Много силен сезон имаме тази година, казва Кольо. Момчетата от ресторантите едва смогват, хотелите и къщите за гости пращят по шевовете, обяснява ми още той. Снимам го в контражур, но не върви да му прекъсвам работата, за да ми позира.

Кольо е роден в Гръцката къща и е убеден, че по-хубаво място на света от Ахтопол няма.

Паламуд пробвам още същата вечер, когато сценарият с мастиките се повтаря. Рибата е извадена сутринта, уверява ме сервитьорката и аз й вярвам. Нали вече имам достоверен източник на информация…

А че е прясна, си личи по аромата и най-вече по вкуса. Топи се в устата.

На следващия ден слънцето е доста силно за началото на септември и го посвещаваме на разходка до Резово, най-южната морска точка на България. На центъра има спрени автобуси туристи и ми става ясно, че кой знае какво спокойствие тук няма да открием. Тръгваме към стъпалата, отвеждащи до граничната пирамида. Оказва се, че се движим не къде да е, а по алея „Европа”. Преди това обаче с интерес забелязвам, че пред хотела в центъра има лоза с киви. За пръв път виждам отблизо как точно расте този екзотичен плод.

Някои от туристите си правят безброй снимки до пирамидата, указваща най-югоизточната точка на Европейския съюз в континентална Европа, или на фона на огромните флагове на България и Турция. Други, нарамили чадъри и плажни чанти се спускат към малкото плажче в подножието.

Наскоро някакъв дивак решил да преплува реката и да си направи селфи до турския бряг. Разказили му играта след това.

Плажът в Резово.

Уютно заведение на брега, кръстено „При лодките” предлага сенчеста прохлада. Носи се изкусителен аромат на пържена риба. Софийско говорящи люде си бъбрят с барманката и по свойския им тон разбирам, че са се внедрили в това закътано кътче. Резово все още е пощадено от мегаломанските строежи, вероятно, защото доскоро е било гранична зона, но докога ли ще е така?.. Отсрещният плаж на турска територия е огромен, широк и чист, но празен. Казват, че по него имало само кравешки лайна от стадата в съседното село. Това явно ще си остане така, защото тази година Турция обяви регионът за военна зона.

Курортистки в Резово.

Докато минавам покрай този „звяр“ виждам дядо, който води две невръстни внучета. Питат го: „Дядо, какво значи „свобода или смърт“? Сигурно му трябваше време на човека, докато измисли отговора, защото отминаха и така и не го чух.

Скалите на Резово.

След кратка разходка по прашните улички на Резово, край които се редят стари, полусъборени къщи и по-нови постройки, се отправяме към Синеморец. Бетонът не го е пощадил. Чак вече не ми се пише по тази тема, ясно ми е, че процесите на презастрояване с огромни, грозни, еднотипни, мегаломански комплекси, е необратим по нашето Черноморие. На пренаселения плаж се кипри една от табелите, които влизат в колекцията ми от това пътуване. „Цици има по целия плаж, пици има само при нас”, се нарежда до „Ахтополски пържени кокошки” – реклама на закусвалня и „Скритият мъж” – табела на къща за гости  в Царево.

Пътьом спираме за кратко на река Велека, откъдето тръгват разходките с лодки по реката. Красиво и спокойно място, с кът за отдих, изграден с финансова помощ от Кралство Монако.

Последната сутрин в Ахтопол е ден за посещение на църквата и закуска с любимите гюзлеми, които майстор приготвя  в центъра.

Ахтополски огради.

Гръцкото училище в Ахтопол, сега музей.

Тази къща с невероятен изглед към залива, ми навяваше тъга. Видимо е необитаема. Да имаш такова богатство и да не го използваш, да не му се радваш!… Колко ли наследници са влезли в отровна надпревара за това морско съкровище…

Няма как навръщане да не минем през Варвара – обетованата земя на любителите на дивото къмпингуване. Прашният път, водещ до плажа, маскира колата до неузнаваемост. Селото ми се струва някак разхвърляно. Бутраци и трънаци ограждат къщите. Плажът, който очаквам да е супер див, всъщност си има заведение, чадъри и шезлонги. Явно и тук цивилизацията настъпва.

Следва кафе в морската градина на Царево и посещение на красивата църква на скалите.

Крайбрежният парк в Царево е изграден по проект, чист и красив, е чудесно място за разходка. Опасан е от камери, може би това върши наистина добра работа.

Църквата „Св. Успение Богородично“ в квартал „Василико“

Котвата на вярата…

Дойде време и за последната спирка – село Фазаново –  артистистичния оазис на софийската бохема. Тук известно време къща имал актьорът Юри Ангелов, който обаче се подразнил от настъплението на къщите с високи дувари и като номад заживял в още по-отдалеченото Кондолово. Във Фазаново свой дом имат братът на Андрей Слабаков – Красимир и съпругата му, и двамата художници,  които хранят безплатно цялото село с прясно изпечен хляб. Свои убежища тук са намерили  и други художници, скулптори, известен каскадьор, строителни предприемачи, собственик на авиокомпания и др. Преди години терен е закупил и космонавтът Георги Иванов. На центъра се провеждат артистични фестивали, изложби, концерти.

По пътя обратно забелязам току до асфалта бавно и достолепно да крачи костенурка. Като че ли се усмихва снизходително – бързате, бързате… За къде бързате?

Плажът в Приморско не показва да има такова нещо като криза в туризма… Както и всички останали места по Южното Черноморие.

 

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

error: Content is protected !!