Мила Милчева
Никога не сме били образец за обединена нация, но такова чудо, каквото се наблюдава през последните месеци и дни, не е било. Дрън-дрън ярина се оказаха прогнозите, че от първото затваряне през март (с купешка дума локдаун) ще излезем по-добри, по-смирени, по-мъдри и по-сплотени. Напротив, надали е имало време в историята ни, когато сме били по-разединени.
Всеки срещу всеки! Това е положението в родината ни, която, за пръв път откакто е в Европейския съюз, стана първа в него. За жалост, по брой на умрелите си граждани от коронавирус. Ужасът на епидемията доведе и до невиждано разделение в целокупния народ, по което също целим първото място. Да, проблемите са във всички европейски страни, чумата не избира дали те са по-развити, или по-малко развити. Но това, което си направихме тук, го няма никъде.
Учители срещу родители, родители срещу учители, учители срещу системата, учители срещу учители. Народът срещу лекарите, болни срещу болни, лекари срещу лекари, лекари срещу недисциплинирани. Ресторантьори срещу държавните служители, държавните служители срещу частниците, танцовите клубове срещу фитнесите. Привържениците на мерките срещу отричащите мерките. Маскираните срещу горящите маски. Културните дейци срещу бизнеса. Малкият бизнес срещу големия бизнес. Младите срещу старите. Държавата срещу народа си, народът срещу държавата. Обикновените хора срещу политиците, политиците срещу политици. Вярващите в Бог срещу илюминатите, напръсканите с химикал от въздуха срещу феновете на Бил Гейтс. Искащите ваксина срещу ужасените от чипиране. Съсед срещу съседа, брат срещу брата, приятел срещу приятеля.
В кюпа на разединението сме всички от това наше поколение, което си мислеше, че безметежните и мирни дни му се полагат. Поколението ни, което, въпреки че е объркано от смени на системата, не знаеше какво е смърт в истинския смисъл на думата, какво е война в истинския смисъл на думата. Война, в която не знаеш утре дали няма да изпратиш някой от твоите близки, не знаеш ти дали ще си жив. Война, в която яко мрат освен хората и българският дух, познат от далечните страници на историята ни. Умря и митът, че може да сме силни, когато сме сплотени и задружни.
Социалните мрежи и медиите заприличаха на междуселска спирка, олепена с некролози. Шепнешком си споделяме с приятели и комшии: Знаеш ли, че едикой си е интубиран… Молим се да ни се размине. И се сковаваме от страх, че няма как да ни се размине. И се озлобяваме още повече. И настръхваме злостно един срещу друг. Псуваме под маските (всъщност помните ли вече времето, когато ходехме без маски?!).
Тук там коледна украса се опитва да ни напомни, че идват най-светлите празници, но тя изглежда някак нелепо на фона на празните магазини, пустите улици, уплашените очи над маските и противопоставянето.
Не се и замисляме, че това е може би най-големият урок, който ни праща Вселената и че като прилежни ученици, ще трябва да го научим. И това, че се държим като двойкаджии, които искат да избягат от този час, няма да ни спаси. И като се сбием пред класната стая, пак няма да ни спаси.
На пръстена на цар Соломон пишело „И това ще мине”. Ще мине, как иначе. И слънцето пак ще свети.
Дано да успеем дотогава да превържем и излекуваме раните от разединението. Които може да се окажат по-инфектирани и по-коварни и от коронавируса.
