Писателят Георги Бърдаров: „Изтъркахме от употреба думата „прошка“, но трудно прощаваме. Най-вече на себе си“
0
М. Христова
Снощи в театралния салон на читалище „Надежда 1869“ във Велико Търново писателят Георги Бърдаров представи новия си роман „Absolvo te“. Вълнуващата му презентация провокира сълзи в очите на присъстващите, а темите, които застъпва в книгата, породиха оживена дискусия с него и многобройните читатели, дошли на премиерата.
Доц. Георги Бърдаров е познат и обичан от четящите хора в страната. Освен омайващ писател, той е географ, специалист по етно религиозни конфликти и демографски проблеми, преподавател в СУ „Св. Климент Охридски“.
Става много известен, неочаквано и за него самия, след онлайн успеха на разказа „За петата ракия или колко е хубав животът“. Пътеписът за две изоставени родопски села направи фурор във фейсбук и досега е най-четеният разказ в интернет, споделян лавинообразно от над милион читатели. След това Бърдаров спечели първото телевизионно литературно риалити – „Ръкописът“, а романът „Аз още броя дните“ (2016 г.) се превърна в бестселър и един от най-обсъжданите български романи през последното десетилетие.
„Absolvo te“, дело на издателство „Мусагена“, тази година спечели Европейската награда за литература за България.
Романът е посветен на темата за прошката и в него се преплитат истории, свързани с Холокоста и арабско-израелския конфликт.
Всеки ден сме изправени пред избора дали да бъдем добри или лоши… Днес какво ще избереш? Можеш ли да направиш невъзможното, за да имаш още само една секунда живот на тази земя? Можеше ли да простиш на друг, това което не би простил на себе си?
Романът „Absolvo te“ задава тези важни въпроси. В книгата си авторът се опитва да стигне до най-мрачните подземия на човешката душа, там където се раждат злото и доброто. Тримата главни герои са едновременно много различни един от друг като произход, вяра и съдба, но в същото време са свързани помежду си от невидимите нишки на грехопадението. Историите и съдбите им са така преплетени, че всеки един от тях трябва да прости на другия непростими в този живот неща, за да може самият той да намери покой и да продължи пътя си.
-Войни, насилие, смърт, мрак, тъга. Емоционално разболяват вашите романи. Такъв беше първият, такова е усещането и след като човек затвори последната страница на „Аbsolvo te“. Реално вие сте усмихнат, позитивен човек, с искрящо чувство за хумор. Не е ли време вече да напишете своя оптимистичен роман?
-Да, аз наистина съм позитивен човек, оптимист и веселяк, и приятелите ми отдавна искат да напиша нещо весело, смешно, забавно, защото умея да разказвам такива неща. Но за роман ми трябва история, която да ме докосне. Така че не знам каква ще бъде следващата книга. Със сигурност обаче ми се иска вече да избягам от образа на войната.
– Ако злото е дивото куче, което стои заключено в нас и войната го пуска на свобода, както казвате в „Аbsolvo te“, какво е доброто и какво може да го извади от нас на бял свят?
-Любовта. Тя може да освободи всичко най-добро от нас. Любовта във всеки един аспект, не говорим само за чисто интимното преживяване. Често ме питат какви са посланията на моите романи. Те не са нито войната, нито смъртта, а това, че животът е единственото и неповторимо чудо на тази планета. Всичко останало се повтаря – граници, религии, каузи… Затова на първо място е любовта към живота. Тя може да освободи доброто у всеки.
– Мислех си, докато четях последния ви роман – нали човек е най-висшето творение на Бога, най-съвършеното. Защо това съвършенство има такива ужасяващи способности да наранява и убива себеподобните?
-Може би такъв е бил божественият замисъл. Ние сме направени по образ и подобие на Бог. За съжаление, единственото живо същество в природата, което убива за удоволствие, е човекът. В крайна сметка обаче никой не знае какъв е замисълът на живота, на Земята, на човека. В част от този замисъл е и злото по някаква причина.
– Не ви ли плаши това колко лош може да бъде човекът, колко жесток може да бъде? Как реагирате на агресията в съвремието ни, в ежедневието?
– Свикнали сме често да слагаме категории и етикети, а човек не бива нито да го принизяваме, нито да го величаем, той е това, което е – с доброто и злото в рамките на един хомо сапиенс. А как реагирам на агресията? Аз съм много емоционален и понякога реагирам импулсивно и също агресивно, особено, когато бях по-млад. С годините обаче успях да култивирам това, да спра и да изчакам няколко секунди, преди да отговоря. Имам своя теза, че един от най-големите проблеми на България е именно свръхагресията. Тя понякога тръгва от семейството, минава през училището, в обществото. Това не е нормално. Често ме питат защо младите хора не остават в България и дали само парите са причина за това. Не, не са само те причината. Младите хора искат да живеят в нормална среда, в която да растат техните деца. А агресията и липсата на доверие в институциите ги отблъсква.
– Опрощението е темата в „Аbsolvo te“. Умеем ли да прощаваме ние, българите?
– Прошката вече се оказва доста изтъркан термин, който използваме на път и под път… Лесно боравим с думата „прошка“, но трудно прощаваме. Пътят към прошката е труден, защото всеки си изгражда образ, в който той е позитивният, а другият е грешният. Истинската прошка минава през това първо да простиш на себе си.
Българите не сме по-различни от всички останали народи по света. Имаме, за жалост, един дълъг тежък период от историята ни, който ни е повлиял. А трябва да продължим напред и да простим на самите себе си, че сме такива, каквито сме. Да не гледаме само назад. Толкова много живеем с тази история! Да се приемем. Това е най-трудно.
Подтикът да започна да пиша последния роман беше точно такъв, че има неща, които не мога да простя на самия себе си и които нямат нищо общо със сюжета.
Трябва да гледаме напред. Когато през 1945 година Конрад Аденауер става канцлер на Западна Германия, първото което казва е, че всичко трябва да се остави в миналото – фашизъм, чувство за вина и т.н, ако иска нацията да продължи напред.
-Когато тръгнахте към темата за Холокоста, не ви ли притесни това, че в света вече има такива шедьоври като например филмите „Списъкът на Шиндлер“, „Животът е прекрасен“ , „Пианистът“? Темата е деликатна и трудна, иска се голяма смелост да пристъпиш към нея.
– Да, този период е представен по прекрасен начин в много произведения – книги, филми и др., голяма част от които препрочетох и изгледах наново. Темата е донякъде и преекспонирана. Но за мен това остава на заден план, защото историята на Тарас Шевченко ме провокира. Когато това се случи и разбрах, че има какво да кажа на хората, нямах страха, че няма да бъда на световно ниво или, че няма да се справя. Винаги има риск, но не аз съм търсил историята, а тя ме намери, разтърси ме. Винаги има риск, затова чаках с нетърпение първите отзиви, като излезе романа.
-Вие лично вярвате ли, че някога ще бъде прекратен този ужасен, кръвожаден конфликт между Израел и Палестина?
– Като оптимист ми се иска да кажа да, но този конфликт „храни“ прекалено много хора по света, кръгове, интереси. И като преподавател по тази тема в университета, се убедих, че всеки един конфликт е маскиран под благородната маската на някаква кауза – национална, религиозна, политическа, идейна. Той е просто бизнес. Някой печели от него и винаги ще го подхранва. Хората умират с песен на уста, вярвайки, че го правят за Бог, за родината, за бъдещето на децата си, и едва ли осъзнават, че с това пълнят джобовете на някой.
– Така ли се случи и с Афганистан?
– Целият Близък Изток беше унищожен по един изключително гаден начин. Имам близък приятел – сириец, бил е главен архитект на Дамаск, сега живее в България, който ми е показвал клипове на арабски (не могат да бъдат намерени на латиница) в youtube от 50-те и 60-те години. На тях се вижда, че Кабул и Дамаск са били по-светски от много градове в Европа и Щатите. С равноправието на жените, със заведенията, музиката, образованието… Но просто този район беше разбит, защото е средищен и там се пресичат много интереси.
– Като специалист и преподавател по демография ми се иска да ви питам нещо извън темата за романите ви. Навсякъде в България, включително и около Велико Търново, в Еленския и Златаришкия балкан, има стотици села и махалички, в които няма жив човек. Къщите все още са там, макар и полуразрушени, или напълно сринати. Храстите и дърветата постепенно ги завземат. Така ли ще изчезнат от лицето на земята тези места, в които е кипял живот?
– България наистина е изключително обезлюдена и неправилно се поставя акцентът, че причината е урбанизацията. Урбанизацията е световен феномен, има го навсякъде. Причината е липсата на регионална политика и неравномерното регионално развитие в страната ни, особено последните 30 години. А умерените ширини предлагат най-добрите условия за живот и стопанска дейност и така е било в цялата човешка история. България е в 10-те процента на държави с най-благоприятни природно-климатични условия. Така че, тази територия няма начин да остане обезлюдена. Ако ние не си я населим, ще дойдат други. Тъжно е разбира се, защото това е нашата България, която аз много обичам. Но глобално погледнато, това са процеси, които са се случвали и ще продължават да се случват.
Вървим в посока на поколението на т.нар дигитални номади. Това са млади, образовани хора, които ще предпочетат нормална, естествена среда, в която могат да живеят и работят. Вече има такива случаи. Най-скорошното ми наблюдение е от община Чавдар, до Пирдоп, където пет такива семейства на дигитални номади се заселиха в едно обезлюдено село. Това се превръща в тенденция, която пандемията допълнително ще ускори.
–
–
