На 3 октомври е починал Александър Генчев – наследник на една от най-видните търновски фамилии. Научен работник, дългогодишен преподавател във ВТУ, скромен труженик на Господнята нива. Всеотдаен съпруг, баща и приятел, който полагаше душата си за ближните. Бог да го прости!, пишат в скръбната вест неговите близки.
Опелото ще бъде в сряда, 6 октомври, от 13 часа в църквата „Свети Никола“ във Велико Търново.
В памет на Сашо Генчев предлагаме на читателите един негов разказ за достойното му семейство, който той представи пред вестник „Кореспондент“ преди година.
Шест поколения търновци са отраснали в дома
на д-р Хаджипенчев на ул. „Независимост”
в-к „КОРЕСПОНДЕНТ“, 5 октомври 2020 г.
автор: Мила Милчева
Шест поколения търновци са отраснали в къщата на д-р Стефан Хаджипенчев на централната улица „Независимост” . Прекрачвайки прага на този дом, човек попада като с машина на времето много, много години назад. Високи над 3 метра стени, рафтове с хиляди книги, оригинални газени лампи, фамозно огледало, хармониум уникат, месингови изящни сервизи и покривки, плетени на една кука, крият многобройните стаи на дома, огласян от звъна на стар стенен часовник.
1881 година е строена тази къща от прадядо ми д-р Стефан Хаджипенчев, последният представител на рода, който живее в момента във Велико Търново, съм аз, разказва Александър Генчев, наследник на прочутата фамилия, дала десетки медици и фармацевти на старата столица. Сашо Генчев, както го познават великотърновци, не се чувства привилегирован от това, че е кореняк търновец, но уважава и пази паметта за своите предци.
Портретите на прадядо му Стефан и на прабаба му Тодорица заемат централно място в гостната. Под тях са снимките на дядо му, баба му, майка му и баща му. Сигурно и моят портрет ще се появи отдолу, казва мъжът, докато разлиства страниците на родословното дърво.
Прадядото на Александър д-р Стефан Хаджипенчев по майчина линия е бил второто от шестте деца на Хаджи Пенчо Стоянов и Зафирица Пенчева и е роден през 1848 година. Учил медицина в Букурещ, по-малкият му брат Юрдан пък следвал фармация и се счита за един от основателите на аптечното дело в Търново. Д-р Хаджипенчев изиграва голяма роля за спасяване на населението в Търново от страшната болест холера през 1886 година, като организирал санитарен лагер извън града. Съпругата му Тодорица – прабабата на Сашо Генчев, загинала при земетресението през 1913 година, отломки от къщата я затиснали, докато била на двора. Д-р Пенчев починал същата година от холера.
Градските легенди носят, че в този дом е отсядал Фердинанд, който подарил скъп пръстен на Тодорица, защото бил увлечен по нея. Пръстенът е семейна ценност и почти никога не е излизал от дома, освен за изложба по случай 100-годишнината от обявяване на Независимостта на България.
Да, истина е, че князът е гостувал тук, но причината, освен приятелството с прадядо ми, е доста по-прозаична, усмихва се Сашо Генчев. Просто това била единствената къща в Търново с вътрешна тоалетна. А не било много добре царят със свитата си да обикаля в двора, за да стигне до това място. Също и това, че входната врата е много висока и е позволявала през нея да премине файтонът на владетеля.
Пръстенът наистина е много красив – с три скъпоценни камъка – червен, син и бял, обградени с девет брилянта. Сега се предава по наследство на жените във фамилията.
Всъщност моите спомени са от дядо ми Александър Пенчев, чието име нося, разказва великотърновецът. Той бил забележителен човек – агрононом, публицист, писател, общественик, владеел на високо ниво международния език есперанто, филателист, спортист. Бил и народен представител. Заради заслугите му, великотърновци дори кръщават улица на неговото име.
Александър Пенчев бил член на земеделската партия, но се отказал от политиката, когато Стамболийски взел властта и от партията се отделило крилото на Драгиев. Дядо ми казваше никога да не се захващам с политика, защото идеалите често нямат нищо общо с действителността, казва Александър и допълва, че достолепният мъж, който непрекъснато го вземал на коленете си и го носел на ръце, винаги бил облечен с костюм, без значение кое време на деня е. Баба му била не по-малко интелигентна жена, въпреки че загубила слуха си, след като боледувала от испански грип, тя свирела на китара и пеела чудесно.
Една от антиките в дома на Хаджипенчеви е хармониумът. Въпреки че се пази от 1895 година, красивият и рядък музикален инструмент пази своята настройка и до сега. Друга ценна вещ е голямото огледало, което по чудо оцеляло след опустошителния земетръс през 1913-та, когато вторият етаж на къщата бил разрушен. В последствие етажът бил възстановен във вида, в който е и сега.
Над 14 000 тома литература се пазят зад стените на дома на фамилията Хаджипенчеви. Тук има книги, енциклопедии и сборници от областта на медицината, агрономството, юридическата наука, фармацията. Всеки е оставял по нещо след себе си, литература от своята област, обяснява Александър, докато показва дебелите томове с медицинска литература на своя прадядо.
Освен че в този дом много се е четяло, тук е звучала и доста музика. Изпълненията на стари градски песни са били неотменна част от сбирките на семействата и приятелите на баба му и дядо му. Нейните три сестри били женени за полковници от града и имали по няколко деца. Матинета, соарета, сладки приказки на бяло сладко и кафе били неотменна част от градския бит. После традицията на гостуванията продължили неговите родители – майка му Люба, която била фармацевт и баща му – видният адвокат Генчо Генчев.
И друг известен човек е гостувал в дома на „Независимост”. Тук приемал посетители прочутият лечител Петър Димков. За известен период от време семейството дало първия етаж за безвъзмездно ползване на Бялото братство, които отворили там вегетариански ресторант. В замяна на това членовете на фамилията се хранели безплатно в него. Когато Димков идвал във Велико Търново, приемал хората, търсещи помощ, именно в една от стаите на горния етаж.
Къщата е красива, но и трудна за поддържане, признава Генчев. Той категорично отказва да бъде сниман, но с удоволствие предоставя възможността да пресъздадем част от атмосферата на дома през камерата. Александър не обича да говори за себе си и за привилегията да е член на влиятелен търновски род, нито да се съпоставя с видните си предци. Всеки човек е значим според това какво е постигнал, разсъждава мъжът, който по образование е филолог и продължава да е изкушен от езиковедските науки и сравнителната граматика. Надява се петте му деца, които са били пръснати в чужбина, да се приберат в България, за да има кой да наследи дома, пазещ толкова много история и спомени.
