В селата Кондолово и Бръшлян витае духът на планината. Звездец е като Бейрут
М. Христова
Да опишеш Странджа като мистична планина е същото, като да кажеш, че водата е мокра. Понятието мистичност вече е толкова експлоатирано за южния ни масив, че е започнало да губи смисъла си.
Не мистика, друго усещане ме завладява, докато следваме виещия се път в сърцето на Странджа. Следобед е, доскоро е валял дъжд, мъгла постепенно скрива асфалта, който се ниши под огромен пищен тунел от жълто-оранжеви дъбове.
Тук я няма онази песенна широта на Родопите, нито пък отекващите като остър вик чукари на Пирин, няма я й потайността на Рила или непредсказуемия силует на Стара планина. Странджа е спокойствие и тиха нега. Откривам същината на усещането, а то е умиротвореност.
Пътуваме към Кондолово – едно от малкото на брой села в безлюдния район около Малко Търново. Часът е към 2 следобед и заварваме селото напълно пусто. Звук не се чува, освен все още работещият мотор на колата, спряна пред сграда, с изписани на нея цветни образи. Оказва се, че това е смесеният магазин в селото, който е затворен. Както личи, въобще не е с активно работно време. На фасадата му са зографисани лицата на местния герой Георги Кондолов – войвода от Преображенското въстание, на Сава Попсавов, изпълнител на химна на Странджа „Ясен месец веч изгрява“ и на странджанския славей Магда Пушкарова.
На мегдана се вижда и нов параклис, който също е затворен. До него има импровизирана спирка с малко заведение, но и то не работи. Признаци на живот дава само автоматът за кафе, който е пред него.
Легендите разказват, че Кондолово било създадено от преселници от Китен, на които им писнало от постоянните набези на ограбващите ги пирати, и затова хванали гората. Тук витаят и разкази за страшна чума, която преди три века натръшкала над 200 семейства, а оцелили едва седем. Летописите пазят страшни спомени и за кърджалийски нашествия. Въобще не им е било лесно на малцината жители, които през вековете и годините оставали все по-малко и по-малко, за да се броят на пръсти в наши дни.
Някои от къщите в Кондолово пазят типичната странджанска архитектура, други са осъвременени откъм фасади и покриви. Пред някои има спрени коли с бургаски, софийски и варненски номера. Никъде обаче няма признаци на живот, освен в няколко дворове, в които щъкат мокри от дъжда кокошки. Тук-там през мрежите надничат късни къпини, клони със зрели мушмули или така и не успели да се налеят със сладък сок смокини. Колове с домати и пипер подсказват, че все пак има човешко присъствие. Човек не срещаме.
Вероятно животът се връща в малкото селце през лятото, защото пред всички къщи има импровизирани беседки и маси, сковани от всевъзможни подръчни материали, които подсказват за комшийски лакърдии на студена ракийка и вкусна салата под ореховите сенки.
Нов живот на изоставеното селце може би ще вдъхнат и няколкото млади семейства, които са си купили стари къщи и имоти. Явно тук започва да се настанява тенденцията на съвременните номади, най-често IT специалисти, които могат да работят от всяко място, съчетавайки печеленето на пари с изумителна природа, чист въздух и божествена тишина.
Далеч по-цивилизовано е село Бръшлян, което привлича туристи и нови жители със своя автентичен вид. Селото е обявено за архитектурен и исторически резерват от 1982 година, като 76 от къщите му са паметници на културата, 9 от тях с национално значение. Слава богу селото е пощадено от мегаломанското нашествие на огромни хотелски комплекси и къщи тип прогимназия. На скромно пано в центъра подредено са описани всичките къщи за гости, с броя на леглата, които предоставят, като са посочени и телефоните на собствениците.
В Бръшлян почти няма съборени и изоставени къщи, спретнати дворчета с цветя, излежаващи се на дуварите котки, звук на резачка за дърва и мирис на пушек от комините създават чувство за уют и спокойствие. И аха да се разтопя от умиление, дочувам спор между мъж и две жени, които се задават от странична уличка. Децибелите на гласовете им се увеличават и разбирам, че това не са шеговити междусъседски задявки, ами си е люта кавга, в която са намесени стари вражди. Синът ти е крадец!, напира дядото. Простак с простак, замахва с бастуна си една от възрастните дами. Даааа… Явно всеобщата агресия и противопоставяне, обхванали целокупния български народ през последните месеци, са успели да прелетят и през странджанските баири…
Обещавам си при следващото идване непременно да отседна в някоя от местните къщи за гости, както и да посетя музейните обекти – етнографската къща, килийното училище, църквата.
Есенният ден върви към края си, а искам да видя и Звездец – една от прочутите точки в „триъгълника на смъртта“, заедно с Елхово и Грудово, превърнали с в бастион за българската армия по времето на соца.
В Звездец навремето са отбивали военната си служба по около 2000 войници на набор. През септември 1997 г. последният войник напуска поделението на 33-ти мотострелкови полк при 16-та дивизия към знаменитата Трета армия – бойната армия на България, разположено край малкотърновското селце. Дотогава то е най-предният рубеж на българската армия от времето на социалистическия й зенит. Но става първото, което затваря врати след т. нар. демократични промени у нас.
Изоставени на произвола на съдбата, сградите на бившите казарми днес приличат на декор за филм на ужасите. Блокчетата за военните са незаконно населени от ромски семейства, а видът им стряска с изпотрошените прозорци, паднали фасади, мръсотията и мизерията около тях. Аз тук живея, гордо се провиква циганче на около 5-6 години, което, голо до кръста, с огромни ботуши, цепи дърва с голяма брадва до един от блоковете. А отсреща, на полусрутения портал на казармата, едвам се разчита единствената запазена дума от лозунга върху арката – дълг…
Обиколката ни приключва в Малко Търново. Любопитно ми е да видя малкият събрат на Велико Търново, въпреки между двата града няма нищо общо, освен еднаквите имена.
Тъй като се намира само на 9 км. от ГКПП – Малко Търново, в градчето често се срещат коли на гранична полиция. За този общински център знам, че е трябвало да стане сърцето на амбициозната правителствена цел през 80-те години за превръщане на Странджа-Сакар в „Република на младостта“. И наистина в малък период от време тук бил отворен голям цех за козметика, поделение на „Арома, а година по-късно бил открит и филиал на института по техническа кибернетика и роботика към БАН. Нито република обаче се установила тук, нито младост… Постепенно проектите замрели, предприятията затворили, а хората масово започнали да се изселват към по-големите градове. Въпреки богата си история, исторически забележителности и красива архитектура, Малко Търново става все по-малко и с все по-оредяващи жители. Влизаме в православната и католическата църква, но не остава време за местния музей, който е разположен в три сгради.
Дъждът окончателно прогонва малцината местни жители в центъра. Само в близкото бистро „Горска ягода“ има оживление, защото тече предизборна среща. Поредният кандидат за депутат обещава на жителите на затънтеното градче, че ги чака светло бъдеще…
