Късни къпини и зрели мушмули в странджанската есенна мъгла…

0

В селата Кондолово и Бръшлян витае духът на планината. Звездец е като Бейрут

М. Христова

Да опишеш Странджа като мистична планина е същото, като да кажеш, че водата е мокра. Понятието мистичност вече е толкова експлоатирано за южния ни масив, че е започнало да губи смисъла си.

Не мистика, друго усещане ме завладява, докато следваме виещия се път в сърцето на Странджа. Следобед е, доскоро е валял дъжд, мъгла постепенно скрива асфалта, който се ниши под огромен пищен тунел от жълто-оранжеви дъбове.

Тук я няма онази песенна широта на Родопите, нито пък отекващите като остър вик чукари на Пирин, няма я й потайността на Рила или непредсказуемия силует на Стара планина. Странджа е спокойствие и тиха нега. Откривам същината на усещането, а то е умиротвореност.

Пътуваме към Кондолово – едно от малкото на брой села в безлюдния район около Малко Търново. Часът е към 2 следобед и заварваме селото напълно пусто. Звук не се чува, освен все още работещият мотор на колата, спряна пред сграда, с изписани на нея цветни образи. Оказва се, че това е смесеният магазин в селото, който е затворен. Както личи, въобще не е с активно работно време. На фасадата му са зографисани лицата на местния герой Георги Кондолов – войвода от Преображенското въстание, на Сава Попсавов, изпълнител на химна на Странджа „Ясен месец веч изгрява“ и на странджанския славей Магда Пушкарова.

На мегдана се вижда и нов параклис, който също е затворен. До него има импровизирана спирка с малко заведение, но и то не работи. Признаци на живот дава само автоматът за кафе, който е пред него.

Легендите разказват, че Кондолово било създадено от преселници от Китен, на които им писнало от постоянните набези на ограбващите ги пирати, и затова хванали гората. Тук витаят и разкази за страшна чума, която преди три века натръшкала над 200 семейства, а оцелили едва седем. Летописите пазят страшни спомени и за кърджалийски нашествия. Въобще не им е било лесно на малцината жители, които през вековете и годините оставали все по-малко и по-малко, за да се броят на пръсти в наши дни.

Някои от къщите в Кондолово пазят типичната странджанска архитектура, други са осъвременени откъм фасади и покриви. Пред някои има спрени коли с бургаски, софийски и варненски номера. Никъде обаче няма признаци на живот, освен в няколко дворове, в които щъкат мокри от дъжда кокошки. Тук-там през мрежите надничат късни къпини, клони със зрели мушмули или така и не успели да се налеят със сладък сок смокини. Колове с домати и пипер подсказват, че все пак има човешко присъствие. Човек не срещаме.

 

Вероятно животът се връща в малкото селце през лятото, защото пред всички къщи има импровизирани беседки и маси, сковани от всевъзможни подръчни материали, които подсказват за комшийски лакърдии на студена ракийка и вкусна салата под ореховите сенки.

Нов живот на изоставеното селце може би ще вдъхнат и няколкото млади семейства, които са си купили стари къщи и имоти. Явно тук започва да се настанява тенденцията на съвременните номади, най-често IT специалисти, които могат да работят от всяко място, съчетавайки печеленето на пари с изумителна природа, чист въздух и божествена тишина.

Далеч по-цивилизовано е село Бръшлян, което привлича туристи и нови жители със своя автентичен вид. Селото е обявено за архитектурен и исторически резерват от 1982 година, като 76 от къщите му са паметници на културата, 9 от тях с национално значение. Слава богу селото е пощадено от мегаломанското нашествие на огромни хотелски комплекси и къщи тип прогимназия. На скромно пано в центъра подредено са описани всичките къщи за гости, с броя на леглата, които предоставят, като са посочени и телефоните на собствениците.

В Бръшлян почти няма съборени и изоставени къщи, спретнати дворчета с цветя, излежаващи се на дуварите котки, звук на резачка за дърва и мирис на пушек от комините създават чувство за уют и спокойствие. И аха да се разтопя от умиление, дочувам спор между мъж и две жени, които се задават от странична уличка. Децибелите на гласовете им се увеличават и разбирам, че това не са шеговити междусъседски задявки, ами  си е люта кавга, в която са намесени стари вражди. Синът ти е крадец!, напира дядото. Простак с простак, замахва с бастуна си една от възрастните дами. Даааа… Явно всеобщата агресия и противопоставяне, обхванали целокупния български народ през последните месеци, са успели да прелетят и през странджанските баири…

Обещавам си при следващото идване непременно да отседна в някоя от местните къщи за гости, както и да посетя музейните обекти – етнографската къща, килийното училище, църквата.

Есенният ден върви към края си, а искам да видя и Звездец – една от прочутите точки в „триъгълника на смъртта“, заедно с Елхово и Грудово, превърнали с в бастион за българската армия по времето на соца.

В Звездец навремето са отбивали военната си служба по около 2000 войници на набор. През септември 1997 г. последният войник напуска поделението на 33-ти мотострелкови полк при 16-та дивизия към знаменитата Трета армия – бойната армия на България, разположено край малкотърновското селце. Дотогава то е най-предният рубеж на българската армия от времето на социалистическия й зенит. Но става първото, което затваря врати след т. нар. демократични промени у нас.

Изоставени на произвола на съдбата, сградите на бившите казарми днес приличат на декор за филм на ужасите.  Блокчетата за военните са незаконно населени от ромски семейства, а видът им стряска с изпотрошените прозорци, паднали фасади,  мръсотията и мизерията около тях. Аз тук живея, гордо се провиква циганче на около 5-6 години, което, голо до кръста, с огромни ботуши, цепи дърва с голяма брадва до един от блоковете. А отсреща, на полусрутения портал на казармата, едвам се разчита единствената запазена дума от лозунга върху арката – дълг…

Обиколката ни приключва в Малко Търново. Любопитно ми е да видя малкият събрат на Велико Търново, въпреки между двата града няма нищо общо, освен еднаквите имена.

Тъй като се намира само на 9 км. от ГКПП – Малко Търново, в градчето често се срещат коли на гранична полиция. За този общински център знам, че е трябвало да стане сърцето на амбициозната правителствена цел през 80-те години за превръщане на Странджа-Сакар в „Република на младостта“. И наистина в малък период от време тук бил отворен голям цех за козметика, поделение на „Арома, а година по-късно бил открит и филиал на института по техническа кибернетика и роботика към БАН. Нито република обаче се установила тук, нито младост… Постепенно проектите замрели, предприятията затворили, а хората масово започнали да се изселват към по-големите градове. Въпреки богата си история, исторически забележителности и красива архитектура, Малко Търново става все по-малко и с все по-оредяващи жители. Влизаме в православната и католическата църква, но не остава време за местния музей, който е разположен в три сгради.

Дъждът окончателно прогонва малцината местни жители в центъра. Само в близкото бистро „Горска ягода“ има оживление, защото тече предизборна среща. Поредният кандидат за депутат обещава на жителите на затънтеното градче, че ги чака светло бъдеще…

 

 

 

 

About Post Author

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *