Един професор на 60…

Бил непокорно дете. Категорично отказал да ходи на детска градина, защото не понасял да ги хранят с домати и други нехаресвани от него работи. Престоят му в забавачницата приключил в рамките на има-няма два часа, след което избягал по време на следобедния задължителен сън, заедно с чаршафа си.

Имах детство като на всички от поколението на 60-те и 70-те години – волно и свободно, връща се назад във времето професор доктор на историческите науки Милко Палангурски, който днес закръгля своите 60 години. Заместник ректорът на Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“, виден учен, обичан преподавател, почетен гражданин на Велико Търново, общественик и сладкодумен събеседник, разкрива пред „Болярски новини“ неразказвани истории от живота си, разговаряме и за темите от дневния ред на обществото – пандемията, политическите страсти и др.

Аз и брат ми, който вече не е между нас, като деца бяхме оставени на грижите на баба ми, спомня си проф. Палангурски.

Родителите му работели във военния сектор. Както се шегувал баща му, до обяд превели бомби за фронта на Ирак, а следобед – за Иран.

Времето на момчето преминавало основно на улицата или в читалищната библиотека. И досега професорът е благодарен на родителите си, които никога не пестели пари за учебници и помагала.

Непокорният дух явно се предава по наследство, защото дъщеря му, години по-късно след неговия спонтанен протест, също избягала от детската градина…

За да „социализират диващините му“, както сам се изразява, го записали да кара две поредни години в предучилищната група. Това пък довело дотам, че в първи и втори клас умирал от скука, защото вече четял и смятал, и заниманията му били досадни. Оттогава му останал навикът да чете книги в часовете, в които няма какво да научи. Имал дори негласно споразумение  с някои от учителите да не го закачат, докато се отдава на това си занимание. Но слушал внимателно, когато се преподавали уроците, и така дори не се налагало да учи от учебниците.

Едва ли поведението ми в детските и младежките години може да бъде давано за пример, споделя професорът, признат от поколения студенти за любим преподавател.

Че историята е неговата наука, станало ясно още в първи клас. Учителката накарала децата да напишат какви мечти имат. И се заредили традиционно престижните за онова време професии – космонавти, лекари, военни, някои от децата искали да станат партизани. Само Милко кротко написал археолог, без да има никакво понятие нито от археология, нито от история. И тази внезапно избуяла първа любов към науката се оказала толкова жилава и силна, че целият живот на момчето от Врабево до момента остава подвластен на историята.

(тук трябваше да бъде първата снимка от очерка, на която да е малкият Милко Палангурски. Съществената причина тя да отсъства е, че като бил дете, брат му го наплашил, че фотоапаратът е страшен  и ще го изяде. Оттогава  и досега изпитва ужас от обективи и камери. Затова в семейните албуми почти липсват снимки от ученическите му години, от казармата,  дори и от студентството…)

Хубавото на детството е, че не знаеш много неща и си щастлив  от малкото, казва проф. Палангурски и допълва, че откакто се помни не е можел без средствата за масова комуникация – радио, телевизия, вестници. Бъдещият професор от първи клас правел опити да разбере какво е това нещо обществото, кой и как го управлява. И тази „болест“ не го оставила, затова, търсейки отговори на въпросите, като студент изчел от кора до кора всички трудове на Ленин. Направих го, за да си изясня всичките глупости на  системата, с усмивка добавя той.

Въпреки светлите спомени от безгрижното детство, проф. Палангурски определя своето поколение като ощетено. Ние се родихме в края на най-авторитарните години на социалистическия режим, рожба сме на една матрица и за да я преодолееш, се изискваше огромна воля и желание за развитие, обяснява той.

Много интересен период от живота му се оказала задължителната казарма, която той прекарал в трудово поделение в село Бусманци, на гара „Искър“.

Запознатите знаят, че в поделенията на строителни войски бяха събирани най-неблагонадеждните младежи – турци, цигани, маргинали, криминално проявени, неблагонадеждни – според тогавашната власт. В последната категория попаднал и Палангурски. Той не изпада в подробности защо характеристиката му го праща при трудоваците, но признава, че една от причините била поведението му в училище, както и проблеми на баща му със системата още преди той да се роди.

И така 18-годишният младеж се оказал сред 900 войници, почти всичките напълно неграмотни. Комай само той можел да чете и пише, още повече, че владеел и умението да работи на пишеща машина. Естествено, когато от началството разбрали за това, му зачислили такава машина и с нея бил до края на войниклъка.

Проф. Палангурски не се оплаква от времето си в казармата, но и не изпада в излишни сантименти за този период от живота си. Признава обаче, че е излязъл с ясна представа за отношението на държавата към малцинствата. Много добре помни злополуките и смъртните случаи на войничета, пратени да работят на огромни височини, строейки комините  и доменните пещи на Кремиковци. Служил съм с хора, които за системата бяха утайката на обществото, но съм горд, че с много от тях запазих чудесни отношения, казва професорът.  Години наред жена му се чудела, защо, като се качат във влак, винаги във вагон-ресторантите или в закусвалните по гарите се намирал някой от наборите му в казармата да ги почерпи.

Нищо случайно няма в това, защото освен всичко друго аз четях и пишех писмата им до близките и се бях превърнал в техен изповедник, допълва Палангурски, който оттогава  е особено чувствителен по темата за нарушаването на човешките права. Явно това, което е видял в казармата, го е потресло много, защото определя случващото се в армията на строителните войски като един ГУЛАГ. От друга страна, наученото през двете години под пагон, било като неговия първи университет.

И други размисли го вълнуват покрай армията, а те са, че нейната история не е достатъчно изследвана и продължава да стои ненаписана.

И така, след първия „университет“ дошъл вторият – истинският и вълнуващ престой и обучение във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“.

Четири години и половина щастлив живот… И няма как да е иначе, млад си, заобиколен си от нахъсани млади хора, част от тях носеха маршалския жезъл в раниците си още тогава,  излязохме поне пет-шест професори от потока, спомня си проф. Палангурски.

Нямал много време за нощни купони, студентския живот бил по-кротък при него. Голяма част от времето си прекарвал в Окръжна библиотека. Колегите му се шегували, че дори гълъбите викали „Палангур, Палангур“, докато тропали по первазите на прозорците.

Следобедите ми бяха там, имах специална маса – последната вляво, на която никой не сядаше поне седем-осем години. И досега съм благодарен на библиотекарките, които ме познаваха и им дължа много. Там имах собствен режим, като четенето се редуваше с кафе с цигара в „Малкия интер“ на всеки кръгъл час. В района познавам всеки камък, даже една година учителствах в Икономическия техникум, разказва още сладкодумният историк.  Науката е скучно нещо. Историята, колеги, изисква да имате дупце, казвал на своите студенти известният проф. Саздов и проф. Палангурски отдавна е приел тази максима за вярна. Истината е,  че обемът информация, която трябва да претопи човек, изследването на изворите, е огромна, къртовска работа.   Много хора си мислят, че историята е лесна наука, но не е така. Освен да трупаш и да трупаш знания години наред, трябва да правиш анализи, понякога дори с методи от криминалистиката, казва преподавателят от ВТУ.

Като млад асистент във ВТУ -1987 година, носи жезъла на Университета на 24 май. 

Самият той е автор на повече от 20 монографии, книги, учебници и учебни помагала. Сред тях са „Лекции по българска история“, „Държавно-политическа система на България (1879–1919)“, „Либералната (радославистка) партия в системата на българската парламентарна демокрация (1900–1904) г.“, „България в балканската политика на Русия (1899–1903 г.) , „Избирателната система в България (1879–1911 г.), „Избори по стамболовистки“, „По българските парламентарни избори (1894–1913 г.)“, „Стопанска история на България“, „Учредителите. Участниците в Учредителното народно събрание в Търново (10.II.1879–16.IV.1879 г.). Енциклопедичен справочник“, „Бащите на Българската конституция. Мрежата на националната тъкан“ и др.

Казва, че главата му е пълна с планове за нови трудове и се ядосва, че липсата на време не му позволява да ги реализира. Затова обича да раздава идеите си на колеги, само и само, за да се изследва някой неизвестен досега исторически проблем, и прави това без никаква ревност, че няма неговото име да е посочено като автор.

Сега голяма част от времето му в качеството му на заместник ректор на ВТУ по научната дейност е посветена на мащабните проекти, които разработва Университета и които изискват много работа и усилия.

Свършил съм една двадесета от онова, което имам в главата като планове и задачи. В момента, в който приключа един проект, веднага започвам друг, не мога да стоя, без да правя нещо ново, казва професорът.

Разбира се, най-съществената част от своята работа той посвещава на своите студенти, които от години го титулуват като любим преподавател. Според него разковничето това да се случи е, че наистина обича професията си. Хуманитарните специалности предполагат да се усеща човекът отсреща. Ако говориш механично, или вървиш сухо по материята, ще отегчиш и най-добрите студенти. Въпросът е да се провокира вниманието им, да анализират, да търсят истината, да спорят…  Науката история е вдъхновение, да не забравяме крилатата мисъл, че и Клио е муза, допълва проф. Палангурски.

Освен историята, друга негова страст е Велико Търново – градът, който припознава като роден, въпреки, че не е раждан тук. Това е моето място, обичам го, искрено споделя преподавателят от ВТУ, който тази година беше удостоен с високото звание „Почетен гражданин на Велико Търново“.

С града го свързват много неща, но, разбира се, водеща е любовта, която го събира с неговата съпруга Антоанета Палангурска, също преподавател по история на учениците в СУ „Емилиян Станев“. Казва, че тайната на любовта и на добрия брак е доверието. През последните месеци и двамата историци, както милиони българи, преживяват ужаса на пандемията от ковид. Освен чисто физическите страдания, ги плаши изолацията, която трябва да спазваме заради вируса. Повече от 48 часа на едно място води до психически разстройства, убеден е професорът. Още повече, че двамата много обичат да пътуват. А дали спорят за история вкъщи?  Както казва дъщеря ми, която е рожба на двама историци,  ти чакаш отговор от историк,  а получаваш лекция, смее се професор Палангурски.

Като човек, който има знания за миналото и способност да анализира събитията, той е стигнал до извода, че пандемията е показала доста стряскащи неща за нас, българите,  а именно, че народът ни се е декласирал обществено.

В цялата човешка история пандемиите са нещо регулярно и са продължавали дълго.  Холерата например е вилняла 300 години., представете си колко народ е преживявал това. Сега, в 21 век, ние, българите, като част от европейското общество,  имаме достъп до лекарства, до ваксини. За пръв път, може би в цялата ни история, имаме онзи инструмент, който имат големите – ние получихме пропорционално медикаменти и ваксини на това, което получиха Великобритания, Франция, Германия, Швеция – държави, на които обикновено завиждаме. Сега те имаха същото, което имахме  и ние, а ние се отказахме от него, разсъждава историкът.

В човешката история много народи са изчезнали, не искам да съм лош пророк, но като че ли това се наблюдава и при нас.   Един много стар автор обясняваше, че народите понякога се самоубиват по неизвестни причини и май прав. Това, което се случва в момента в България – отказ от ваксинация, вярване на конспиративни теории и други глупости, за мен е самоубийство на генетично ниво и не се страхувам да го кажа, посочва професорът.

Неприемането на ваксините той определя като отказ от науката. И не може да проумее как може да се отрече с лека ръка едно произведение на Оксфордския университет, спасил цяла империя като английската, създавайки над 80 процента от лекарствата. Или немската фирма, производител на ваксини, получила подкрепата на правителството и стъпваща на опита и знанията на над 4000 най-видни биолози, елита на немската наука. Да казваш, че всичко това е направено, за да ти вземат чипа и да ти откраднат ноу-хауто как се прави кисело зеле…       Всичко това означава, че нацията ни е тръгнала към някакъв вид контролиран разпад. Аз съм оптимист по принцип, казвам винаги, че каквото и да се случи, на другия ден ще има нова възможност, но този път съм уплашен наистина, признава проф. Палангурски.

Той коментира и не по-малко тревожните политически катаклизми в страната ни през последните месеци. Лудост е да правиш три пъти избори в една година. Това не го е имало  досега в историята и за радост на колегите историци, този период тепърва ще се изследва и сигурно ще влезе в учебниците, казва преподавателят във ВТУ. И посочва, че в българската история е имало три пъти два поредни избора за по-малко от шест месеца – Първият и Вторият парламент през 1879-та  и зимата на 1880 г, след Балканската война, през есента на 1913 година, когато се свиква  Народно събрание, издържало едва седем дена, и ситуацията около 9 юни 1923 г., когато десетина дена по-рано има избори, следва превратът и нови избори през септември.

Все пак сега не сме в катастрофа, политическата система функционира, Конституцията върви, имаме резервен подход, проблемът е че резервният подход започва да става постоянен, анализира ситуацията професорът. По думите му българските политици трябва да са наясно, че ако не вземат мерки да стабилизират обществото, ще бъдат пометени.  Проф. Палангурски категорично отрича и политически явления, граничещи с откровен фашизъм, които също намериха място в новия Парламент. Подобни  политически субекти случайно хващат вълната и това напомня  Ваймарска Германия 1932-33 г. година, когато германците правят десетина избори в продължение на три години, докато Хитлер от 7 процента, стигне  43% .  Не са за подценяване такива явления. Повече експерименти с конституционното ни устройство не бива да се правят, категоричен е проф. Милко Палангурски и се надява разумът на политиците да надделее. Трябват ни десетина – дванадесет месеца успокоение, да се балансират нещата между политическите сили и те да тръгнат да решават проблемите на хората. Ние сме парламентарна република, за да функционира обществото, е необходим Парламент. Липсата на  разбирателство между парламентаристите води раждането на крайно агресивни сили. Те  трябва да се карантинират и останалите политически формации да не правят колаборация с тях, защото това ще е много вредно за България, категоричен е професорът.

Тези и други важни теми вълнуват преподавателя във Великотърновския университет, но от няколко дена той е оставил сериозните размишления, защото му е време да празнува. По традиция прави това със семейството си в чужбина, следвайки принципа в изследване на нови дестинации и градове – църква – кръчма – музей.

В деня на своите 60 години пожелава на себе си и на всички хора здраве, защото знае, че всичко друго човек може да си направи сам. Пожелава си още да приема предизвикателствата на годините с неувяхващо чувство за хумор. Верен на това цитира друга крилата фраза, че ако на 60 се събудиш и не те боли нищо, значи си умрял…

Екипът на „Болярски новини“ желае на проф. дин Милко Палангурски здраве и много висини в научните му търсения! На многая лета!

М. Георгиева

сн. личен архив

 

 

 

 

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *