февруари 19, 2025

Изложба с акварели разкрива непозната, романтична страна от творчеството на арх. Теофил Теофилов – Тео

0
281170460_529294825528406_7582718549538868473_n

Доц. д-р Марина Теофилова: Татко през целия си живот милееше Велико Търново да запази своя автентичен и неповторим облик

Изложба с акварели ще разкрие една непозната, романтична страна от творчеството на големия и обичан от великотърновци архитект Теофил Теофилов. Една от светлите личности на старата столица си отиде от този свят през 2008 година, но дирите, които остави в опазването на културното наследство в града и региона, са толкова ярки, че ще огряват живота на поколения напред. Емблематичните църкви „Св. Димитър Солунски“ и “Св. Четиридесет мъченици” във Велико Търново,  храмовете „Рождество Христово“, „Св. Георги“ и „Св. Атанасий“ в Арбанаси, „Св. св. Петър и Павел“ и „Св. Димитър“ в Свищов, Тракийският култов комплекс край с. Свещари, Голямата Базилика в Плиска, Кръглата (Златна) Църква в Преслав са само част от реализираните проекти на арх. Теофилов. Той е автор и на обекти по Царевец, Борис Деневата къща, Къщата с маймунката, Моста на Кольо Фичето в Бяла, Лечевата къща в Арбанаси и други обекти от съкровищницата на българската средновековна и възрожденска архитектура.

Сред значимите му работи са още църквата „Възкресение Христово“ на Руските гробища във Велико Търново,  Историческият музей в Павликени, Комплексът с навигационната кула на летище Горна Оряховица и др.

Арх. Теофилов е роден в Пловдив. През 1968 г. завършва Висшия инженерно строителен институт – Архитектурен факултет. От 1972 до 1973 г. специализира „Консервация и реставрация на културни паметници“ в Рим, Италия. От 1969 г.  е член на Съюза на архитектите в България. През 1973 г. печели конкурс за научен сътрудник към Институт по изкуствознание при БАН.

От завършването на висшето си образование до 1986 г. работи като проектант и научен сътрудник към Национален институт за паметниците на културата. От 1989 г. е директор на Национален музей на архитектурата – В. Търново към Комитет за култура.

Бил е кмет и главен архитект на Велико Търново.

Автор е на 60 научни статии по направени изследвания на културни паметници от античността, Средновековието и Българското възраждане и на монографията „Църквата Св. Четиридесет мъченици и манастирът Велика лавра в християнското храмово строителство на Търнов“.

Арх. Теофилов е носител е на орден „Кирил и Методий“ I и II степен и награда „Оборище“ на Сдружението на възрожденските градове за принос в утвърждаването на националната идентичност.

През 2005 г. е удостоен с наградата „Велико Търново“.

Въпреки огромните му заслуги за изследователската му и професионална дейност, свързана с проучването и съхраняването на културно-историческото наследство на старата столица, той не е носител на званието „Почетен гражданин на Велико Търново.

Изложбата „Акварели“ ще бъде открита в Изложбени зали „Рафаел Михайлов“ на 20 май от 17,30 часа.

Дни преди откриването на експозицията разговаряме с дъщерята на твореца доц. д-р Марина Теофилова.

 

Доц. Теофилова, как се роди идеята за тази изложба?

– Постоянно преглеждам работите на баща ми. Много хора смятат че неговият архив е при мен, но истината е, че чертежите му, които са правени изцяло на ръка, останаха във фонда на Музея на архитектурата, всичко замина в София. Имам чувство за вина, защото не знам какво се случва с тези оригинали, които според мен са ценност. Не само защото са правени изцяло на ръка, но и защото включват проучване, изследване и документиране на паметници на културата с голямо значение за България.

Това има връзка с изложбата, защото постоянно имах чувството, че нещо е недовършено, че дължа нещо на татко. Като прелиствах папките наскоро, за да видя какво е останало при мен, преоткрих акварелите.

Те бяха част от неговия личен живот, едно пространство, което не беше за всеки. В тях той не е архитект, може би не е и художник, това са просто илюстрации на неговите красиви мечти. Повечето акварели са посветени на стари места, места с особено значение и излъчване –има пейзажи от Копривщица, от Велико Търново, от Несебър, от Италия. Това са всъщност едни пътеписи, написани не с думи, а с четка и багри.

Реших да ги покажа, защото ми се иска да не се забравя името му, то да се връща при хората. Хубавото в този случай е, че няма повод, няма годишнина, което да придаде тягостно значение на събитието. Това е просто изложба с акварели като на всеки художник.

– Колко са творбите, които ще видят почитателите на изкуството в експозицията и от кой период са те?

– Акварелите са 43, но мисля, че ще ги селектираме. Създадени са в периода 1966 -2006 г. Има и нещо интересно в експозицията – една от творбите няма да е на баща ми, а на неговия колега и добър приятел проф. Никола Хаджитанев. Той му е направил един забележителен шарж, на който татко е с шамия, с копривщенски терлик, държи седмолъчката от Плиска. Явно обяснява на някого за Календара на прабългарите. Зад него е виждат „Св. 40 мъченици“, „Свети Димитър“. Няма фотография, която да е толкова близка до баща ми, колкото е този шарж на брилянтния проф. Хаджитанев.

Деликатният момент в неговите акварели е, че когато художник рисува, той манипулира с пространството, променя го, деформира го. В творите на татко има една особена документалност, която той е вложил.

– Ще се изненадат ли великотърновци от това по-различно лице на арх. Теофилов, което ще видят в акварелите му?

– Надявам се хората да открият нови неща, въпреки че за най-близкия му кръг от приятели тези рисунки едва ли ще са изненада. А неговите приятели бяха много. Той беше член на кръга интелектуалци и бохеми от Петъците при Понката, беше много близък с художниците от Факултета по изобразително изкуство – не смея да изброявам имена, за не изпусна някого, защото всеки от неговите приятели беше значима личност.

– Повече архитект или повече художник е в тези творби Теофил Теофилов?

– Татко е раснал в Копривщица, а неговият баща е бил основател и директор на Дирекция на музеите. Дядо ми Петко Теофилов е бил космополитна личност, пишел е романи, алегорични приказки, сказки… Има кореспонденция с Димитър Димов и други известни творци, безброй снимки…

Покрай него баща ми е бил заобиколен от писатели, артисти, художници и няма как те да не са го формирали като характер, усещане и възприятие към света. От малък е бил артистичен,  дори си мисля, че част от него е копнеела да кандидатства в Художествената академия, но в крайна сметка е направил по-прагматичния избор – архитектурата. Но явно е съхранил копнежа към създаването на изкуство, освободено от ограниченията. Защото като архитект  и особено като специалист по реставрациите, той е бил длъжен да е свързан с оригинала, оттам и тенденцията да  скрие своето авторско око, за да не изневери на първообраза.

Тази изложба ще разкрие именно една друга страна на архитекта – неговите копнежи, несбъднати мечти…

–  Липсва ли на Велико Търново архитектът Теофилов?

Татко си отиде много бързо, не успяхме дори да осъзнаем какво се случва. Имам усещането, че след него се разпръсна това, което той правеше, все едно го държеше шепи и му вдъхваше живот, а после го изпусна. Нещата с Голямата Базилика излязоха от контрол, започнаха споровете около Свещарската гробница… Закрит беше Националният музей на архитектурата, в който баща ми вложи неимоверни усилия. Този музей беше ключов за Велико Търново, защото беше единствен не само в страната, но и на Балканите. Той беше свързан с много културни институции в Европа. Дълго след закриването му получавахме писма за различни събития с участието на Музея.

Параклисът на ВТУ води собствен живот, много променен от първоначалния му проект, църквата на Руските гробища се развива по други правила, които се определят от динамиката на живота…

Но най-важното според мен е, че на Велико Търново липсва такава личност, която да се тревожи, да более за старата част на града, за да има тя собствен облик, да диша, да живее… Още през 80-те години баща ми писа статии, че трябва да запазим и „възрожденската дантела“ на Велико Търново и наследството от  европейския полъх след Освобождението, че всичко това трябва да бъде съхранено автентично. Той имаше много силно развито и остро чувство за автентичност. Разбираше, че няма как да се спре животът и че хората ще следват ритъма на модерните времена, но беше радетел за това градът да не губи своята физиономия.

Аз също споделям тези неговия виждания. Като говоря за автентичното, имам предвид не нещо да е застинало,  консервирано и чуждо, а да съхраним града така, че той да е припознат от младите хора като пространство. Затова ме радват тенденциите през последните години именно млади хора да се посветят на това да възраждат стария град, като съхранят неговата романтика, но и вдъхвайки му нов живот.

М. Христова,

сн. авторката и личен архив

 

About Post Author

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *