Популярната журналистка и фотографка ще пренесе великотърновци в пъстри и вълнуващи светове с книгата си и албума „Свят за обичане“
Книгата „Свят за обичане“ на Лияна Панделиева – популярен журналист и фотограф с повече от 15 години опит, ще бъде представена във Велико Търново на 7 септември /сряда/. Събитието ще се състои на сцената „Арт лято“ до Художествената галерия „Борис Денев“ и започва в 18,00 ч.
Лияна Панделиева ще пренесе великотърновци и гостите на града в пъстри и вълнуващи светове, чиято публична слава се разбива в прости и истински преживявания. А албумът със снимки към 440-е страници на „Свят за обичане“ разкрива нагледно красотата на мечтани и все още невиждани места. Представянето на новата книга на Лияна Панделиева се реализира с подкрепата на кмета на старопрестолния град Даниел Панов.
На 7 септември се отбелязва и Европейската нощ на литературата.
В навечерието на събитието разговаряме с Лияна Панделиева за тайните на писането, скачането като „открадната“ марка, многообразието на света и вълнението от Велико Търново
– Пътешествия, разказани в 440 страници – приключения от близки и далечни места под кориците на книгата „Свят за обичане“. Журналист сте от много отдавна, но как решихте да напишете книга?
– Може би станах журналист, защото книгата все не ми се получаваше, а се подготвих да напиша роман още във втори клас. Преди това също пишех, но още не знаех буквите и само драсках по тетрадки, докато неспирно бърборя на глас.
Заминах с родителите си за Либия, където те бяха на гурбет. Щом ще ходим в Африка, ще пиша книга, естествено. Но тя свърши за няколко страници и много се разочаровах, че не ми се получава писането. Стръвно четях Джой Адамсън, Джон Хънтър, Бернхард Гжимек и буквално изгарях от завист – то и баба знае да пише, като е насред дивия живот, сред животните, племената… А аз за какво да пиша?
– Колко време отне да я напишете, след като явно вече сте събрала теми и впечатления?
Писането се оказа лесно – трудно беше да спра, защото дори с този обем съм на около половината на преживяванията, които искам да разкажа. Та иде и втора книга. Страшното настана с редактирането, с откритието колко много от вестникарския език трябва да изчистя. Навлязох в нова територия.
– На корицата сте Вие как скачате и хвърляте летни шапки насред лавандула. От профила Ви във Фейсбук постоянно може да се видят кадри как скачате. Запазена марка ли е това?
По-скоро „открадната“ марка. Като дете, отново докато живеехме в Либия, в популярното списание „Паралели“ прочетох статия за американския фотограф Филип Холсман, който направил световна серия снимки на най-популярните личности на своето време в скок – от кинозвезди като Мерлин Монро, Бриджит Бардо и Грейс Кели, до американския президент Никсън и жена му. И още тогава реших, че когато един ден притежавам фотоапарат, а това беше нещо като житейска цел, задължително ще снимам хора в скок и аз самата ще скачам. Та с Димитър Казаков, приятел фотограф, отидохме да снимаме лавандула с дронове, но носехме и фотоаратите, а аз бях напълнила багажника с шапки, шалове, рокли. Беше страхотно забавен следобед на около 40 градуса и в крайна сметка именно този кадър показва онова, което страхотно обичам: цветове, аромати, настроение и свобода.
– Света, който обичате?
Мисля, че е невъзможно да пътешестваш докъдето и да е, без да обичаш емоцията от пътуването и онова, което ще преживееш. Всяко малко нещо може да е безценно, откритие, проникновение. Разговор с баба, която гали козле и котка; смайваща среща с момиченце в Индонезия, което говори на 22 езика, за да продава картички на туристи; осъзнаване, че добрината да дам всичката си храна на случайни хора в Перу успокоява моята душа, но не е обезателно добро за случайно срещнатите майка и малко дете. Навсякъде нещо вълнуващо изниква сякаш от земята и е по-голямо от всичко, което очаквам.
– Най-вълнуващо или най-красиво, или най-запомнящо се място?
Красотата най-често върви с умора, недоспиване, студ, болка, каквато причинява височинната болест, например, но всяка красота е безценна и уникална. Мога да кажа обаче, че най-тежко ми се отрази Занзибар. Дестинацията стана популярна за българи, но туристите рядко сами напускат комфорта на туристическото селище и влизат в местните села. А местните нямат ток, течаща вода, легла, играчки за децата. Социалният им живот е свързан с пране на единствения кладенец в селото, там къпят и децата. И гледат много сърдито хора като мен – натрапници, безполезици, с фотоапарати и ненужни усмивки. Един от най-съкрушителните кадри, които публикувах в албума с цветни снимки, който върви като допълнение към книгата, е на чернокожи деца на плаж в Занзибар, които наблюдават как бяло момиченце играе с кукла.
– Какво разкриват кадрите в албума?
На сто страници са публикувани снимки не от всички държави, за които разказвам и не за всяка история – иначе албумът би трябвало да е 300 страници, но може би са кадрите, които създават вълнение и възбуждат фантазията.
– Давате ли съвети на бъдещи пътешественици?
По-скоро основание защо някой би решил да отиде до конкретно място. За да напиша книгата, прочетох много други книги. Журналистическата дисциплина ме накара да проверявам от различни източници онова, което ще разкажа и така прочетох две книги, писани от англичани през 1878 и 1880 година, оттам прочетох записки на Дарвин за пътуването му до Патагония като учен на борда на кораба Бийгъл… Да, може би това беше най-времеемкия период – да прочета, за да осмисля пътуването до някъде, защото на всяко от местата първопроходците са били не просто туристи, те реално са рискували живота си, но толкова много са искали да видят, да преживеят, да открият, да разкажат.
През 21-ви век и като пътник със самолет няма какво да открия, но мога да прочета за тяхното преживяване и да го съпоставя с нашите дни. Едно е сигурно – с техния начин на живот и темпо, си давам не повече от три дни живот.
– Защо представяте книгата в Търново?
Първото ми усещане за туризъм и преживяване започва от Велико Търново и околностите. Била съм на 11-12 години и бях зашеметена – толкова величествен, красив, горд град. Струваше ми, че ако стоя достатъчно тихо сред камъните на Царевец, ще дочуя думи от отколешни времена. Вълнувах се почти до плач. А после опознах и целия регион, селата, пътищата, пътеки през горите. Винаги, когато в България дойде приятел от друга държава, хоп – веднага в Търново го водя. Първите ми уроци по кадриране с дрон са от Търново – събрахме се поне 15 души с летящи машинки, страхотен ден беше!
С кмета на града г-н Даниел Панов се познаваме още преди той да стане кмет и се възхищавам на размаха с който прави Търново все по-модерен и желан от туристите град. Винаги, когато съм там и чуя английска реч на улицата, спирам човека и питам откъде идва. Така, на един 22 септември, едър мъж на средна възраст, който вече беше влязъл на Царевец, опитваше да разбере какво се случва около него – беше на около метър от кмета по време на празничната процесия. Оказа се австралиец, комуто в София препоръчали да посети страхотен град – „Тъйрновоу, Въйлийкоу Тъйрновоу – така се казва, нали?“ – намигна той. Веднага го представих на кмета и човекът беше извън себе си от радост – никъде другаде по света в такъв прекрасен град това не може да се случи.
Та, като се връщам на книгата – според мен всеки пътешественик може да напише поне един том от „Свят за обичане“, стига да не го мързи да пише.
– Продавате книгата сама, само онлайн. Защо я няма в книжарница?
Едва след като човек се хвърли в начинанието „издаване на книга“ разбира, че за разпространение, както книжарниците, така и онлайн платформите взимат поне 50% от коричната цена. Не мога да си го позволя. Но от друга страна общувам с много от читателите, носих половин куфар книги и албуми до Англия, издания пътуваха до Финландия, Щатите, Белгия, Дания, Швейцария, остров Реюниън.
– Готова сте с още истории за представянето на 7 септември, от 18 ч. на една от най-знаковите сцени в Търново – на Проект Арт лято.
– О, когато съм пред аудитория, аз почти я изигравам. Наистина нямам търпение!
