Писателката Мария Лалева вдъхнови, разплака и замисли свои читатели на незабравима среща във Велико Търново
0
Препълнена зала аплодира авторката на „Живот в скалите” и „Пасиансът на архангелите” в Регионалната библиотека
Десетки читатели и почитатели на една от най-известните съвременни писателки Мария Лалева се събраха в препълнената зала на Регионална библиотека „П.Р. Славейков” във Велико Търново, за да се срещнат с нея и да присъстват на представянето на последната й книга бестселър „Пасиансът на архангелите“. Събитието е част от програмата на РБ „Фоайе на книгата с автограф“. Писателката беше представена от великотърновската журналистка и писателка Елена Чамуркова.
В началото Мария Лалева се поклони на присъстващите и в знак на уважение към тях стана права, като остана така през цялата среща, продължила над час.
Срещата започна с прекрасните изпълнения на Мартин Кръстев и Ирена Трайкова, която изпя песента “The best” на Тина Търнър. Талантливите младежи са студенти от катедра „Музика” във ВТУ и са възпитаниците на проф. Сребра Михалева.
Много пъти присъстващите аплодираха спонтанно авторката, която отговори на въпроси за начина на писане, за раждането на героите си, за човека и неговата вяра и др.
Ето и избрани акценти от разговора с Мария Лалева:
……………..
„Не е задължително да преживяваш всичко, което описваш в книгите. Достатъчно е да се настроиш на вълната на чуждия разказ, да го пуснеш себе си, да усетиш чуждата болка или чуждата радост, или чуждия въпрос. И тук идва онзи голям отговор, който дадох на себе си в „Пасиансът на архангелите”: „ Аз съм ти и всеки друг е Бог. Няма въпрос ,който да е мой и да не е твой.”
……………..
„Няма огромни разлики между всички нас, хората. Замесени сме от една и съща кал и сме съживени от един и същи дъх. Във всеки от нас има огромна доза любов и огромна доза поезия. Когато се отвориш към другия, без да се пазиш, неговата радост и неговата болка са достатъчни като тема илио сюжет. Не всички неща, които пиша, лично съм ги изживявала, понякога съм била провокирана от разказ за нещо от някого. Голямата мисия, която съм поставила сама пред себе си, е да обясня, че ние всички сме едно огромно цяло. Както казва баба Анастасия от „Живот в скалите” с характерния й македонски диалект: „ Всекии от нас е като мехур и всеки мехур е пОдпрен до другия и нема место, дека свършвам аз и почваш ти…”
……………..
„Цялата история на „Живот в скалите” започна от един разказ и от една среща с актьора Досьо Досев на скалите в Созопол. Героите са като децата, ти си мислиш, че техният живот ти принадлежи, но няма нищо такова. Ти ги създаваш като енергия, която започва да води самостоятелен начин на живот.
Понякога героите ми водят битки с мен и ги печелят. Демир искаше да умре, а аз не. Но той ме „сгъна” накрая и победи…”
……………..
„Понякога трябва да оставиш другия да бъде толкова малък, колкото трябва да бъде, и това да е най-истинската проява на любов”.
……………..
„Ние заклеймяваме егото, но то е нещо чудесно, то е част от нас.Човек не може да се самоопредели, ако няма его, въпросът е в личния ти театър каква роля си му дал на цар, който да те управлява, на приятел, или пък на роб. Въпросът е дали можеш да приемеш егото като нещо, с което можеш да си говориш…”
Какво значи успех? Брой продадени книги, или да те дават по телевизора…
Успех е да победиш един свой страх и да го превърнеш в приятел. Успех е да дочакаш човека, в когото вярваш и който се е загубил. Успех е да накараш един човек да се види светлината. Успех е да отгледаш достоен човек. Другото е суета и няма никакво значение колко книги си прочел, или колко награди си получил…”
……………..
„Една жена ми изпрати писмо, че като прочела „Живот в скалите” се затворила вкъщи 30 дена и не излизала никъде. Писа ми: „Аз бях алкохоличка, пиех водка от сутринта, ходех на работа пияна и т. н.Разтърсена бях от едно изречение в тази книга, в което Демир казва, че за да се излекува Михаил от алкохола, му е нужно нещо повече от среща с ангел, нужна му е непростима загуба, която да го накара да убие дявола в себе си:
И тази жена беше направила точно това. Когато ми писа, не беше пила един месец и беше видяла света с други очи. И си казах: Само това да съм направила с тази книга, си струва…”
……………..
„Давам си сметка каква отговорност е да си съблечеш душата и да я оставиш в две книги и три стихосбирки.. Защото, за да покажеш душата си, трябва да си играл много честно със себе си. За да се покажеш също честно пред другите.
Еди приятел скоро беше написал: „ Нямайте голямо доверие на хора, които не говорят така, както пишат. Бих го казала и така: нямайте доверие на хора, които не живеят така, както говорят“.
……………..
„Човекът е много уморен от конфликти, в които той не присъства. Човекът има много лични, негови болки, въпроси, усещане за справедливост.
Моята цел е да сложа човека в центъра, човекът който създава времената, неговата способност да отдава любов, да вижда любов, да създава красота. А ние го мачкаме този човек. От мига, в който се ражда го програмираме, къде да учи, какво да учи, какво да тренира. Програмираме го без да го питаме какво иска.”
……………..
„Човек прощава толкова, колкото може. Не е въпросът в това да станем добри. Въпросът е да разберем колко сме големи. Когато човек започне да осъзнава какъв потенциал носи, да опознава мирозданието малко по-далеч от носа си, когато започне да се себеосъзнава всичките си сили, тогава започва да му се случват нещата – да прости обида, или раздяла. Осъзнава, че хората се разделят, когато единият няма вече какво да даде на другия.
Отделният човек е толкова важен! Говорим за общество, за социални прослойки, и какво от това?! Като в цялата тази битка забравяме болката на отделния човек.
Мисля че е дошло времето, в което човек трябва да се научи да мълчи, да обича тишината, да си обича самотата. Така ще започне да се преоткрива. Не можете да си представите в колко населени места съм била и с колко съм се срещнала.. Хората са красиви, но като че не искат да повярват в това.
Толкова топлина и любов има в човеците и толкова искат да я покажат! Затова искам, когато затворят моите книги, да застанат пред огледалото и да си кажат: „Да, аз може да не съм Клаудия Шифър, може да не съм завършил „Сорбоната”, може би никога няма да стана народен представител, може би сгреших, може би предадох, нараних, изоставих, ударих.. Но независимо от всичко, аз съм великолепен, защото Бог ме е създал такъв!”
