Великотърновският историк и финансист Здравко Младенов популяризира историята с художествени романи
0
Здравко Младенов е роден във В.Търново през 1976г, завършил е история, бизнес и право и публична администрация. Голямата му страст са художествените романи на историческа тематика. Автор е на “ Империя в кръв и пламъци“, “ За славата на Рим“, “ Кръвта на Рим“, „1393: Гибелта на Царевград Търнов“, „Самодивски очи. Крахът на Средновековна България“. В момента работи по шестия си роман: „Святослав – проклятието на Киевска Рус“.
– Кога открихте желанието да пишете романи? Къде виждате общото между историята и бизнеса?
Историята е моята голяма страст. Като студент виждах бъдещето си като научен работник. Исках да се занимавам с история. Но после животът ми се плъзна в друга посока. Двадесет години се занимавах с финансови и стратегически анализи, и търговия с финансови инструменти (акции, фондове и прочее). Но през цялото това време в главата ми се въртеше идеята да се захвана с писането на исторически романи. Сюжетите „зрееха“ така да се каже. И в един есенен ден преди 6 години реших да започна с писането. Първоначално плахо и неуверено, а после все по-смело и по-смело. Учех се с всяка написана страница. И след една година труд се роди „Империя в кръв и пламъци“. Това бе книга, каквато аз самият исках да почета. „За славата на Рим“ ми отне 4 месеца, а „Кръвта на Рим“ – 6 месеца. От тук насетне вече плувах в свои води. Реших да се обърна към българската история. „1393: Гибелта на Царевград Търнов“ написах за 70 дни, а „Самодивски очи. Крахът на Средновековна България“ за 43. Но нека читателят не се заблуждава по тези кратки срокове. Всъщност за написването на тези книги съм се готвил през целия си живот. Материали за Древния Рим събирам от повече от 25 години, а за Българското Средновековие – още от невръстен хлапак. Когато пиша, моето основно правило е да се придържам към фактите и историческата истина. Всичките ми романи са исторически достоверни.
Относно връзката между историята и бизнеса – не виждам такава. Аз се занимавам с финанси за да преживявам, а с писането – защото го чувствам като призвание. То ме кара да се чувствам пълноценен и щастлив.
– Лесно ли се пише исторически роман?
Най-трудно се пишат исторически романи, защото всеки читател отдавна знае сюжета и неговият финал. Например в „1393: Гибелта на Царевград Търнов – краят на всичко е пределно ясен. Затова писателят поема голям риск – ако не разкаже своята история увлекателно, да бъде подложен на унищожителна критика от всички посоки. И именно в това се корени магията на историческия роман – историята да бъде поднесена на читателя така, че той да не може да откъсне очите си от книгата чак до самият ѝ финал.
– Защо историята загуби популярност в България?
Не мисля, че историята губи популярност в България. Дори напротив – в последните десетина 5-6 години се наблюдава истински ренесанс на историческия роман. Появиха се мнозина млади автори, които пишат не само в сферата на българската история, но и разработват теми от световната история. На прима виста се сещам за романи, посветени на Древна Персия, на Древен Рим, на каталанската експедиция във Византия в началото на 14 век и т.н. И този интерес към родната история е лесно обясним. След краха на комунистическия режим, в годините на т.н. преход, нашето общество все още търси своята идентичност и национална кауза. Напълно естествено е хората да обръщат поглед към своята история, към своето минало, защото корените, основите са тези, които дават устойчивост на всеки градеж. Историята е процес, при който тези които не познават своето минало са обречени на неминуем провал. А провал означава постепенна деградация на обществото и в крайна сметка денационализация и асимилация от страна на по-силните нации с които контактуваме.
– Можете ли да определите някой от романите си като „любим“?
Обичам всичките си романи. Чувствам ги като свои деца. В написването на всеки един от тях съм вложил своето сърце и душа, цялата си същност. Но мисля, че най-силно съм привързан към „Самодивски очи. Крахът на Средновековна България“. Написах романа само за 43 дни. Вдъхновението, трескавото вълнение и въодушевление бяха толкова силни, че почти не можех да спя. Спомням си, че мозъкът и очите ми направо горяха, а сърцето ми превъзбудено подскачаше. С цялата си същност чувствах, че правя нещо значимо. Бях истински щастлив.
–Търновград е първата превзета от османците европейска столица. Какъв е отзвукът в Европа и какво е значението на това събитие?
Нямаме запазени преки свидетелства в Европа за отзвукът от падането на Търновград в османски ръце. Но несъмнено шокът от това събитие е бил невероятно голям. Не случайно само след 3 години (1396 г.) Европа организира най-големият кръстоносен поход срещу исляма от близо двеста години (от 1204 г.). В кръстоносната армия се включват рицари от почти всички тогавашни европейски държави – Франция, Бургундия, Англия, Испания, Швейцария, Германия, Унгария, Полша, Влашко, Молдова. Но късогледството и самоувереността на кръстоносците с гръм и трясък провалят тази благородна инициатива.
Що се касае до значението на падането на Търновград – по същество това означава гибелта на българската държавност. Нищо че Йоан Шишман оцелява в Никопол още две години, а Йоан Срацимир и синът му Константин успяват да запазят някаква частична автономност на Видин за още няколко десетилетия. Гибелта на Търновград ознаменува пълният крах на средновековната българска държавност.
–Свикнали сме да критикуваме българската аристокрация, има ли българското царство своите герои, разкажете за тях (имам предвид Кера Тамара, цар Иван Шишман, Константин и Фружин…)
Българската аристокрация от средата и края на 14 век е подложена на несправедлива критика. Помислете си, кой тогавашен съвременник би предположил, че само за няколко десетилетия османците ще унищожат държави с многовековни история и традиции – Византия, България, Сърбия, а впоследствие Босна, Хърватска, Унгария, Влашко, Молдова. Нека за миг се върнем в епохата и да си спомним за чумата, постоянните междуособни войни и разделение, многобройните ереси и духовна деградация. Средновековният човек е приемал османското нашествие като божие наказание. Дори църквата и интелигенцията са пропагандирали, че хората не бива да се противят срещу божията воля и възмездие. Но въпреки всеобщото униние и покруса, България има своите герои, чиито безсмъртни имена отекват през вековете. Безкрайната редица от поборниците на българското започват от царете Йоан Асен IV и Михаил Асен убити в сражения с османците в 1349 и 1354/55 г. Сетне мъченицата Кера Тамара, посечения в 1395 г цар Йоан Шишман, 110-те видни търновски боляри обезглавени от Баязид защото не се отказали от християнката си вяра и не на последно място Константин и Фружин, които до сетният си дъх са се борили за възстановяването на българската държава. Но списъкът с мъчениците на България не се изчерпва само с имената на знатните личности. Не бива да забравяме и обикновеният народ. Бориловият синодик ни дава имената на „…Семир, Йончо, Добромир, Иваниш и на всички други, които заедно с тях проявиха мъжество против безбожните турци и проляха кръвта си за православната Христова вяра… На Арцо, Трошан, Ратен и неговия брат Карач, Потръц, Ханко, Стан, Михаил, Богдан, Шишман, Ботул, Радослав, Васил, Константин, Годеслав, Чръноглав, вечна им памет…“
–Каква е съдбата на Шишмановци, знаем че се споменават в унгарските архиви, но те не са напълно проучени.
Съдбата на Шишмановци е добре известна. След падането на Търновград под турска власт, Фружин намира убежище в унгарският кралски двор, където дори получава благородническа титла и имоти. През целият си живот активно се бори за възстановяването на българската държавност. Следите му се губят след провала на кръстоносния поход на Владислав III Ягело в 1444 г. Смята се, че Фружин е имал трима сина, чиито наследници документално се проследяват до самия край на 16 век. Последното известно споменаване на фамилията Шишман в унгарските хроники датира от 1596 г., когато в грамота на трансилванския княз Сигизмунд Батори е засвидетелствано името на Гьорги Шишман. Много вероятно е в бъдеще да се открият още, и то дори по-късни свидетелства и документи за Шишмановци в Унгария.
– Вие сте роден във В.Търнов, мислите ли, че градът е изиграл важна роля в живота Ви, вдъхновява ли Ви?
Мисля, че Велико Търново е вдъхновение за всичките си жители, още повече пък за такива като мене – с афинитет към историята. Тук всеки камък е пропит с история, а вятърът носи шепота на отминалите столетия. Като студент напуснах града за цели 15 години и едва когато се завърнах, мога да кажа че наистина открих своето местенце под слънцето, там където се чувствам пълноценен и щастлив. Велико Търново е моето място.
