28 пана представя в десетата си самостоятелна изложба великотърновският творец Станимир Габровски. Първата си изява пред публика той направи преди три години в София, след близо 40 лета пауза от участието му в съвместна експозиция. За изминалите три години последваха изложби във Велико Търново, София, Пловдив, Шумен, Стара Загора и в други градове на страната, които преминаха при голям интерес, а много от творбите станаха притежание на колекционери и любители на изкуството.
„Спасено от огъня” е името на изложбата, която ще бъде открита на 20 септември от 17,30 часа в Изложбени зали „Рафаел Михайлов”. Както и останалите му творби, паната са мозайки от парчета дърво. Всички те са от дъски, които художникът събира от години в изоставени стари къщи.
Станимир Габровски е от творците, които определено не се вземат прекалено сериозно, не е от най-словоохотливите, но излъчва такава благост, спокойствие и доброта, че всеки разговор с него е удоволствие. Водим интервюто на „ти”, защото се познаваме, а и той е от хората, които са далеч от превзетия стил на изказ.
– Видимо творбите ти са „израснали” от първата ти изява в Изложбените зали във Велико Търново преди три години. Те са по-композиционно наситени, с по-изящно внимание към детайла, ставаш все по-добър в играта със светлосенките…
– Стремя се да уча още по-добре занаята.
– Трудно е да се повярва, че всичко това е съчетание от стари, захвърлени парчета дърво и дъски.
– Да, затова реших на тази изложба на един постамент да покажа част от материалите, които използвам, преди обработката им.
– Продължаваш да обикаляш по селата. Къде откриваш твоите „съкровища”?
– Най-много дъски съм събирал от изоставените казарми в района на Старото военно училище във Велико Търново, другите са от стари къщи в селата Миндя, Пчелище и Плаково. В Пчелище парчета намирам сред натрупаните дърва за горене на казана за ракия. Никога не си позволявам да вляза в изоставена и съборена къща, за да откъртя черчевета или врати. Вярвам, че старите къщи имат душа, която не бива да безпокоим.
– Какво усещаш при вида на такива къщи?
– Не мога да кажа, че съм толкова чувствителен човек, че чак да се разрева, но признавам, че често нещата натам отиват… Тъжно е. Старите къщи са продукт на столетен опит, на невероятни майстори. Повечето от тях са съвършени образци на строителството. И да видиш как такава красота умира, оставена на произвола на съдбата, е меко казано тъжно. Страшно е и опустошаването им от мародери.
Но все пак има надежда. Познавам хора, които купуват такива сгради и се опитват да ги реставрират и да ги запазят. Представям си какви усилия им коства това, защото имам опит с моята 200 годишна къща. Виждам, че не се отказват, дано е така и занапред.
– Преобладаващите сюжети в паната от тази изложба са от Велико Търново.
– Опитвам се плахо да направя портрет на този град. Плахо, защото не вярвам, че някой може да пресъздаде напълно неговото красиво многообразие. Някои от картините са мои съкровени спомени, други са преживявания, наблюдения, плод на въображение.
– Има няколко пана, в които неповторимият търновски пейзаж съчетава твои интересни авторски решения –накацалите къщи, очи, ръце …
– Никога не съм си поставял за цел картините ми да имат дълбоко философски внушения, които да не мога да обясня на хората. Просто пресъздавам моето усещане за Велико Търново и искам да го споделя, най-вече със себе си.
– Колко време отнема изработката на една твоя творба?
– В изложбата най-голямата творба е 1 м/0,60 м, има и по 30/40 см. Последната картина правих повече от месец, като работих по 4-5 часа на ден.
– Продължаваш ли да си говориш с дървото?
– Първите пана, които направих преди няколко години, бяха точно след разговор с дърво, което се наложи да отсека в двора ми. Исках да му се извиня, да му дам втори живот. Направих картините за себе си, никога не съм предполагал, че те ще предизвикат такъв интерес, че да се стигне до изложба, камо ли до десета …
И, да. Продължавам да си говоря с дървото. То има много да ми разказва, но е благосклонно, гледа да не ме изморява. И аз се стремя да не го товаря с мои тревоги или проблеми. Живеем си заедно просто с него, споделяме си…
– Художникът музикант Станимир Габровски, или музикантът художник, как е правилно да те представя?
– Не съм музикант, свирил съм преди близо 45 години. Сега се опитвам да създавам условия, за да се изявяват истински музиканти.
– Едно такова място е прочутият Миндя рок фест, който се проведе за 16-и път преди дни, ти си негов инициатор и съорганизотор. Защо рок, а не друга музика?
– Защото рокът е музиката на свободния човек.
– Имаш фирма за интериорен дизайн, твориш, правиш изложби, дядо си на четири внуци, как успяваш да съчетаеш всичко това?
– Времето ми стига за всичко, доволен съм от живота си. Може би точно, защото се чувствам свободен.
– Какво би казал на хората, които ще дойдат на откриването на изложбата, а и на всички, които ще я видят?
– Че искам да се забавляват. И да се радват.
