Актьорът и режисьор Стоян Радев: Театърът не е поточна линия за роли. Той е провокация, риск и приключение
0
Иска ми се всички българи да сме по-смирени, но не и примирени
Снощи великотърновската публика аплодира сърдечно постановката „Под игото” на Варненския театър. В ролята на Кириак Стефчов се превъплъти актьорът Стоян Радев. В навечерието на националния празник на България 3-и март разговаряме с артиста и режисьор за героизма, за предателствата, за въстанията и патриотизма …
Наричат Стоян Радев актьорът с невероятните сини очи, творецът, който не работи, а живее в театъра, любимият „злодей” на театралната и филмова публика.
Роденият във Варна Стоян Радев е възпитаник на НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ в класа на проф. Богдан Сърчаджиев и проф. Пламен Марков. Носител е на десетки награди, сред които „Икар” за главна мъжка роля в „Ричард III”, „Звезда на Варна”, Награда на фондация „Отворено общество, има няколко номинации „Аскеер” и „Икар” и др.
На сцената на Драматичен театър „Стоян Бъчваров“ – Варна е изиграл десетки роли, зрителите го познават и от участието му в обичани филми и телевизионни сериали, сред които „Дървото на живота“, „Недадените“, „Седем часа разлика“, „Под прикритие“ , „Съни Бийч” и др. Една от последните му роли в киното е във филма „Гунди”, който се превърна в сензация на българското кинопроизводство през последните години.
Освен като актьор, Стоян Радев работи и като режисьор. За да не го бъркат с колегата му съименник Стоян Радев, добавя към името си инициалите Ге.К. – първите букви на родното му село Генерал Киселово.
Със съпругата си Веселина Михалкова ръководят успешната театрална школа Студио „Театър” във Варна.
– Г-н Радев, 131 години след излизане на романа „Под игото”, кои са новите Кириак Стефчовци, имаме ли още Бойчо Огняновци в обществото?
– Да, имаме Кириак Стефчовци, много ми се иска да вярвам, че имаме и Бойчо Огняновци. Може би на последните не им е дошъл още часът да се заявят категорично като в романа.Времената са различни, променени, трудно е да се прави такъв паралел.
– В пиесата играете предателя, интриганта, шпионина Кириак Стефчов, но сте мечтал за друга роля? Коя е тя и защо?
– /смее се/. Да, мечтаех да изиграя Хаджи Ровоама. Това беше една закачка, забавление , което близо една година си водихме с режисьорката Бина Харалампиева. Като ми каза, че ще играя Кириак Стефчов, й отвърнах: „Да! Ще има едно зло и кой да го играе, пак аз. Дай поне да играя Хаджи Ровоама – пак зло, ама женско…” И тя малко ме подлъга, че се е съгласила, но накрая си надви на нейното.
– „Под игото” е книга за въстанието. Имаме ли въстания сега, какви са ни въстаниците?
– За да имаме въстание, не трябва ли да имаме нещо, срещу което да въстанем, да променим? За целта са ни нужни идеали – силни, горещи. Но хората отпреди повече от век са толкова различни от съвременниците ни! И не го казвам с негативни чувства.
– Спекулираме ли с думата патриотизъм? Правим ли разлика между патриотизъм и патриотарство?
– Май често не знаем какво точно означава това. Криворазбраното въстаничество срещу криворазбраните идеали в днешни дни са много, много далеч от „пиянството” на народа ни преди близо 150 години.
– През последните години имаше опити да се редактира романът, да се заменят остарелите думи. Какво мислите за това?
– Бях против да се осъвременява романът, но все повече си мисля, че за да го разберат сегашните поколения, езикът трябва да се доближи до тях. Аз работя с много млади хора и виждам, че техният език е различен, те не знаят много от архаизмите. За да се разбирам с тях, трябва да знам техния език. Но не съм специалист, не разбирам от тези неща.
– Защо спектакълът „Под игото” пълни залите? Знаете, че всеки, който посегне към Вазов на сцената, рискува.
– Да, може би в това, че залите са пълни, се намира отговор и на предишните ви въпроси. Вчера /26.02. / играхме две представления в Перник. В салона имаше много ученици от различни възрасти. Не шукнаха през цялото време. Надявам се, че сме ги пленили с нашата работа, те слушаха и гледаха с любопитство. Нашият спектакъл е комуникативен, не е архаичен и може би с това печели публиката.
– Преди около месец за пореден път играхте блестящо Салиери в постановката „Амадеус” във Варна. Какво човешко чувство е завистта? Защо често я идентифицираме като типично българска черта?
– Аз по принцип не харесвам, когато идентифицираме българите с негативизми. Завистта е порок човешки, както и много други. Не е само българска черта. „Амадеус” и цялата история на Салиери го доказва. Завистта може да бъде унищожителна, да. Но все пак има и дребнава завист – лошотия, има и благородна завист. Такава съм усещал най-често в професионален план. Казвал съм си за колега: завиждам му, че е получил тази роля и толкова хубаво я изигра, но го казвам с възхищение, не с лоши чувства.
– Освен талантлив актьор, вие сте и не по-малко успешен режисьор. Къде ви по-комфортно – върху сцената, или пред нея?
– Опитвам се никъде да не ми е уютно и комфортно! Искам да е точно обратното, да е ново, непознато, мъгляво и да търся правилния път и смисъл. Неясното провокира, приключенията и рисковете водят до истински резултати! Аз не съм копнял за тази професия, за да бъда на поточната линия, да „произвеждам” роля след роля. Театърът не е производство. Да, в репертоарните театри не винаги имаме избор на ролите, имаме разпределения, но творческото усилие е да предизвикаме в себе си потенциал, който може дори сами да не подозираме. Затова разчитаме и на сценаристите, на режисьорите, на композиторите, на хореографите, на колегите актьори, за да се вплетем в общо приключение. Полагам неистови усилия в тази посока и слава богу, успявам.
– През последните години направихте силни филмови образи. Често говорим с копнеж за старото българско кино, но напоследък забелязваме възход в тази сфера на културата у нас. Как се случи това?
– Не съм мислил за тези процеси. Може би е трябвало да мине време, може би е трябвало да изтече зелената, червената, черната вода, за да дойде златната вода. Т.нар. години на прехода бяха дълго и мъгляво време. Трябваше да се извърви един труден път, но, да – в момента имаме добри български филми, публиката се върна в залите.
– Очаквахте ли успеха на „Гунди”? Какво знаехте за прототипа на героя, която изиграхте?
– Да. Очаквах да се получи точно такъв филм, след като прочетох сценария и след като като познавах режисьора, оператора и целия технически екип. Не познавах Павел Иванов и Александра Свиленова, които играха главните роли, но още през първия снимачен ден си казах, че това е превъзходен кастинг за ролите. Бях сигурен, че филмът ще е успешен, но си признавам, че за чак такъв бум не бях подготвен.
А за моя герой знаех твърде малко, самата Лита, вдовицата на Гунди, знае малко за него.
– Ръководите от години успешна театрална школа във Варна. Какво е първото нещо, което казвате на младите хора, които искат да учат при вас?
– Първото, което ги питам, е защо идват, какъв е личният им мотив и искам да го потърсят дълбоко в себе си. Да прозрат дали наистина искат да се занимават точно с това. Някои очакват просто приятно прекарване на съботите и неделите, други са заредени с желание да играят, трети съвместяват влечението си към медицина, право или точни науки с театъра. Някои интровертни личности търсят свобода. Опитвам се да им покажа какво е театърът отвътре и че е съвсем различен от това, което изглежда от салона.
– Вие сте варненец, но разбрах, че рекордът ви на плажа е бил около 5 минути. Затова пък сте влюбен в планините?
– /смее се/ Наистина не мога да стоя на плажа, около пет минути издържах един път. Привличането ми към планините не е случайно, моят род е от Еленския край. А и морските хора търсят планината, не случайно къщите около Елена и Трявна са изкупени от варненци… Планината ме успокоява, пречиства ме. Обожавам Родопите, но много обичам и Стара планина. Не съм от планинарите, които правят дълги преходи. По-скоро търся хармонията, спокойствието. Може би точно затова пък голяма част от хората обичат да съзерцават морето. Въпрос на усещане е.
– Какво още пожелаете на българите преди националния ни празник?
– Трудно е да отговоря. Мисля че има две неща, които пропускаме около себе си, а те са важни. Трябва ни смирение, но не покорност, не става дума за главата, дето сабя не я сече, а вътрешно смирение, възможност да премислим себе си. Не понасям израза „Съсипаха я тази държава”. Кой я съсипа, нали това сме ние, всички ние. Той казва „съсипаха я” и си хвърля фаса на улицата, хвърля си боклука през терасата, псува, бие се. Нямаме смирение, а ни е нужно да се успокоим. Ние сме истерични във всичко – и в радостта, и в мъката.
В момента репетираме пиесата „Лавандулови момичета”, премиерата е на 27 март и на 28 март във Варна. Още на първата репетиция казах на актьорите , че искам да разкажем история на едни тихи, кротки и смирени хора, които търсят и намират любов. Представлението е нежно, като обвито в мъгла, то е драма, но е и смешно. Ще бъда щастлив , ако хората се отпуснат в салона и бъдат спокойни. Дори накрая безшумно да ръкопляскат, ще е комплимент за нас.
Затова пожелавам на всички българи, дори да звучи романтично и нереалистично, да потърсим покой и смирение в себе си, но да не се примиряваме. Агресията не води до никъде, има други начини да извоюваме това, което искаме.
