Панайот Димитров Понката: От камъка взех неговата вековна чистота, упоритост и твърдост. Аз му давах човешка топлинка
0
За 91 години никога не предадох и не продадох моите убеждения
Незабравима и вълнуваща среща с великотърновския скулптор Панайот Димитров –Понката се проведе снощи в Художествена галерия „Борис Денев” във Велико Търново. Много смях, но и сълзи от вълнение предизвикаха разказите на колоритния творец, който, въпреки своите 91 години, близо час и половина стоя прав, за да споделя свои спомени и да отговаря на въпросите на публиката в изпълнената до краен предел зала.
Проектът „Живото наследство” започна през декември 2024 година и е своеобразна платформа за изкуство и култура. Идеята е обществеността да се запознае в по-личен план с бележити творци от Велико Търново, каза в началото директорът на Галерията д-р Мартин Митев.
Всички познават Понката, но съм сигурен, че винаги може да научим нещо нова за него, това е и целта на събитията в „Живото наследство”, каза Митев и представи накратко биографията на скулптора.
Панайот Димитров е роден през 1934 година в Сливен,но детските и младежките си години прекарва в Бургас. Завършил е Художествената академия при Михаил Кац. Като главен асистент води пет випуска – специалност „Скулптура”, във Великотърновския университет. Панайот Димитров е автор на някои от емблематичните скулптури и паметни знаци във Велико Търново е региона – „Мъдрост и сила” пред Съдебната палата, бюста на Бачо Киро в едноименното училище, композицията „Златният век” по пътя за ВТУ, паметните знаци в Алеята на творците на Боруна, бюст паметникът на Павел Бобеков на Варуша, каменния надпис на плочата пред музей „Възраждане и Учредително събрание” и много други.
Сливен, където съм роден, е известен и прочут с войводите, циганите, сливенския вятър и магаретата. От всички тези неща съм взел не малко. Сливенските магарета са такива, че много трудно вървят напред, но никога не се връщат назад, започна своя разказ Панайот Димитров. Той с благодарност си спомни за своите страхотни преподаватели в Художествената академия Михаил Кац, Дечко Узунов и др. Те се грижеха за нас като за деца, учеха ни на занаят. За съжаление, в програмата имаше много идеологически дисциплини, които хич не ми вървяха и ми смъкнаха оценката в дипломата. Завърших с добър 4, но пък това означава, че съм добър скулптор, каза Понката.
Именно от академията и от учителя му по каменоделство се зародила взаимната им любов с камъка. Още тогава с камъка направихме един неписан договор: Аз да взема от неговата вековна биография, кристална сърцевина, белота и чистота, а ако мога, да му вложа малко човешка топлинка, за да радва хората. Мисля, че досега съм изпълнил това обещание, допълни творецът.
Много смях предизвикаха неговите спомени от ВТУ, особено началото му като преподавател през 1965 година.
„Никакъв главен асистент няма,
само един циганин троши камъни”
„Получих поръчка от Килифарево да направя бюст на Трифон Саралиев. Лятно време, аз съм пред пети блок със шапка от вестник на една поляна, наоколо само камъни и прахоляци. Няма студенти, само две катерички ми правят компания. В това време двама бургазлии дошли да ме търсят и началниците изпратили една служителка: отиваш и намираш пред пети блок главен асистент Панйот Димитров, да дойде, че го чакат едни хора! Данчето се връща след малко и рапортува: там няма никакъв главен асистент, има един циганин, който троши камъни и прави чакъл!”
Отнесъл сочна „благословия” пред „Олимпийския огън”
След години Понката имал подобен случай. „Предстоеше Олимпиадата в Москва през 1980 година. Тогава един от щафетните лъчове мина през Велико Търново. Общината реши да се направи паметен знак пред стадиона и ми възложиха да го изработя. Направих факела с олимпийския огън. След време една вечер се прибирам. Беше привечер, гледам – едра фигура се върти около паметника. Като ме видя, че се приближавам, ме спря: другарю, може ли да попитам нещо? Знаете ли кой е направил този паметник? Отговорих учтиво: да, аз съм го правил и подминах. Това ме пита, това отговарям. И отминах. И като се разкрещя оня човек: Всички ли сте такива търновци, ние от Плевен това ли заслужаваме, да ни се подигравате?! И ми тегли една сочна олимпийска майна… Затова оттогава не минавам от там за ателието, ами през „Елин Пелин” и „Йоновка”…
Пиян съветски министър „арестувал” „Момичето, което
морето върна на брега” и Понката не си купил сандали
Не по-малко комична била ситуацията около първата му мраморна скулптура в Бургас. „Вече бях освободен от учителския институт в Бургас. Една вечер стоим с моя приятел от детството Христо Фотев на по едно малко питие, правим се на велики. И той казва: брат ми, ще ти кажа последното си баладично стихотворение – „Момичето, което морето НЕ ВЪРНА на брега”. Докато рецитираше, в кратуната ми нещо взе да се върти, къде чувам, къде не чувам какво рецитира. И му казвам: аз пък ще направя от мрамор „Момичето, което морето ВЪРНА на брега“. Той ме погледна по фотевски и така…Тогава Бургас прохождаше като курортен град, приемаше първите групи чужди туристи. Строеше се и се облагородяваше. Сключихме договор с Общината да изработя първата мраморна скулптура за града. От Тополовград докарах къс мрамор и два месеца работих гол и бос до морето по него. Поставихме скулптурата пред един нов хотел на тревната площ. Докато работех, си казвах: сега, като взема хонорара, ще се окъпя в бургаската баня и ще си купя едни сандали. След няколко дена приятели ми казват : Понка, няма ти го момичето там. Е как го няма?! Един тон работа я няма… Хуквам и наистина, няма я скулптурата. Личат следи от камиони и трактори. Никой нищо не ми казва. Накрая един се осмели и ми шушне: „Понка, Партията ти „арестува”работата.
Какво било станало? В хотела пристигнал съветският министър на културата другарят Кириленко. След як водкозапой, той слязъла долу да се облекчава, видял фигурата и казал: А, что ето? Още същата вечер това да го няма!
Като разбрах, си викам – сигурно са я натрошили някъде. Успях да се окъпя в банята, но сандали не си купих. Оттогава и не нося сандали. Две години и повече никой не казва къде е моята творба. Чак когато другарят Кириленко падна от власт, скулптурата изведнъж се появи до Летния театър в Бургас.
Как Велико Търново не се сдоби с паметник на антифашистката борба
„Няколко пъти съм освобождаван от работа заради устата и заради немирния ми поглед. През 1978 година ме канят в Общината на някакво обсъждане, ще решават на кое място да бъде издигнат масивен паметник на антифашистката съпротива във Велико Търново. Слушам и не вярвам на очите си и на ушите си. Решено е мястото да бъде зад ДНА – Военния клуб. По едно време кметът Генджов се сети, че и аз съм там и вика: да видим и скулпторът какво ще каже. Надигам се и казвам: мястото е хубаво, но Търново няма нужда от такъв паметник, тук и един ятак няма.
Настана сибирска тишина в залата… Повече не ме потърсиха.
Изкопаха дупката, имаше и сключен договор кой ще прави паметника – с бронзови композиции – майка изпраща сина си, хора се прегръщат и т.н. Но в града пристига Пенчо Кубадински . Нашите партийни вождове го водят да види и чакат похвали. Бай Пенчо се ударил по главата: Абе, вие акъл имате ли в главите си?! Какъв паметник? Утре тая дупка да я няма!
Е същото, което казах и аз. Но Пенчо стана почетен гражданин на Велико Търново, а Понката изхвърча от университета …“
Превърнал парче абаносово дърво
от Африка в подарък за Тодор Живков
Панайот Димитров разказва и друга интересна случка, отговаряйки на въпроса защо неговият чук е с черна абаносова дръжка.
„Някъде през юни 1980 година пред ателието ми спира една партийна волга и от нея слизат другарките Мария Манева и Кунка Димитрова. – както ги наричахме „цвай дамен”. Знаят, че не съм техен човек, но казват: трябва да дадеш една твоя работа, за да я подарим за 80-годишнината на другаря Тодор Живков. Опитвам се да кажа, че не правя партийни поръчки, но те настояват. И изведнъж, не знам откъде ми дойде в главата, казвам: ще направя, но трябва да ми доставите абаносово дърво – и посочвам дори точните размери. Мисля си: ще намерят, кога ме няма. Абанос има само в Африка и в Индия… Но не щеш ли, след няколко дена ми се обаждат, че дървото е пристигнало. Какво дърво? Аз бях забравил. Но то прелетяло от Африка, през Париж със самолет, та до „Акация” 15. И от този абанос направих колона със своеобразната история история на България – от идването на Аспарух, през възрожденците и т.н. – 30-40 фигури.После те със сребърни нишки написаха, че това е дар от търновските комунисти на др. Тодор Живков“.
„Изпратих 16 приятели от „Петъците”. Знам, че сега се събират на небето…”
„През 1978 година, когато бях освободен от всички възможни служби, при една битка с камък, се сецнах жестоко. Нищо не помага, чакръкчии, кални бани, минерални води, нищо… Една година по-рано бях влязъл в ателието на „Акация” 15. То беше още празно, само два паяка ми правеха компания – Кънчо и Никодим. И лежа аз на един стиропор и пъшкам. Минава доктор Мандалиев, който се мъчеше да ми помага да се изправя. И каза нещо пророческо: абе, Понка, така и така в петък никой не гледа съветска телевизия, ще се събираме да гледаме теб.
И започнаха да идват в петък приятели, студенти, всеки носи по нещо. Така започнаха прочутите Петъци. 44 години се събирахме без прекъсване. Само творци идваха, не искахме политици, нито бюрократи. Шестима от петъчниците са почетни граждани на Велико Търново.
/Б.а. Сред петъчниците са незабравими великотърновци – архитектите Теофил Теофилов и Иван Чолаков, художникът Христо Панев, професорите Йордан Андреев, Никола Хаджитанев, Цанко Петров, Николай Даскалов, Георги Гърдев, актьорът Любомир Бъчваров, оперетният певец Валентин Миновски, музикантът Георги Ръцев, общественикът Йордан Димитров, археологът Йордан Алексиев и други/
Жалко е, че изпратих вече 16 човека, Вярвам, че горе правят небесни петъци…“
******************************
На срещата Понката разказа и за това, как установил, че първата му пенсия била по-висока от кръвното му, защо не приел да стане партиен член и така спряла неговата кариера в Университета, как се разминал с наградата си за композицията „Златния век” и не отишъл на тримесечно посещение в Рим, защо пише книгите си само на ръка и т.н. и т.н.
Неговите ученици от последния му випуск във ВТУ му прочетоха стихотворение, посветено на него и си спомниха как ги е пленил със своята харизма като преподавател, приятели разказаха за неговото дарителство и споделиха още много скъпи спомени.
„Не е важно колко творби ще оставиш след себе си, нито какви награди ще имаш. Важното е да пазиш доброто си име. Да не се подлагаш и да не се продаваш. Радвам се, че толкова години не съм предал нито занаята, нито съм сторил нещо против моите разбирания, воля и естетика. Това е за първите 90 години, за следващите ще е същото,“ каза още Понката пред публиката, която присъства на срещата.
Думи, здрави и чисти като камъка, който десетилетия наред Панайот Димитров дарява с човешка топлина…
