На 5 юни 1971 г. е открита официално новата сграда на Драматичния театър „Константин Кисимов“. В нея от 20 април вече се играе спектакълът „Под игото“ по Иван Вазов, съобщава летописецът на Храма на Мелпомена във Велико Търново Иван Митев.
Тази дата се превръща в знак за великотърновци, пише Митев и цитира спомените на актьора Петър Петров:
„Голямото желание на бай Косьо (б.р Константин Кисимов) беше театърът да израстне в старата част на града, на мястото на бащината му къща. Пренебрегвайки болката от неудовлетвореното му желание, той бързо заживя със строежа на новия театрален дом. Вълнуваше се от плановете, от изпълнението, спореше със строителите и доказваше, че театърът си има свои характерни неща, както например един храм.
Едновременно с това чувството му за хумор не го напускаше никога. То се проявяваше най-неочаквано и взривяваше атмосферата. Един ден, заобиколен от група артисти, той влезе във фоайето на новостроящия се театър. Говорейки за други неща, той изведнъж спря и каза: „Абе, деца, в това хубаво, широко фоайе, ще бъде добре да направите, ей тъй, три нишички и в тях да поставите бюстовете на заслужили театрални деятели.”
Някой го запита кого трябва да поставят в тези три нишички. „Ами че в едната поставете дядо Вазов. Писал е човекът. Много е писал за театъра. В другата крайна нишичка пък поставете Камен Зидаров. И той е писал. И все за Велико Търново е писал.”
И замълча загадъчно. Някой от групата се обади:
„Ами тая, средната нишичка, остана празна. В нея кого да сложим?”
„Ами че като няма другиго кого, поставете мене, бе деца.” Отговари бай Косьо и избухна в смях...
Ние нишичка не му направихме. Дадохме името му на театъра. Кръстихме го в негова чест. Нека докато има театър, да живее и паметта за най-великия между великите в това загадъчно театрално изкуство…”
Слово на поета Павел Матев, председател на Комитета за култура (5 юни 1971 г.):
„Великопрестолният град на България днес чествува едно знаменито събитие – откриване на новата сграда на Драматичния театър „Константин Кисимов”. Тя е сега пред очите ни, бисер в тази огърлица, която ние наричаме Велико Търново, а за нашите души тя е един светилник на разума и чувството. Няма страница в българската история, където да не присъствува името на Търновград, няма движение в българската история, където да не се споменава това име. Тук, на тази земя, под това небе се създадоха Търновската школа, великите творения на един от архитектурните гении, създадоха се знаменити художествени произведения…
На тази сцена, на сцената на Търновския театър, са горели много сърца, изпепелявали са се много души и все в името на идеала да сътворим човек, какъвто историята не познава. Сега търновският колектив получава още по-голяма сцена, още по-големи възможности и ние не се съмняваме, че той ще направи всичко, за да изпълни тази великолепна, тази достойна задача. Нека свети тази сграда в общата панорама на Велико Търново, нека свети тази сграда и в нашите души, и в нашите сърца. Нека големите победи на българската култура да запишат и големите победи на Великотърновския драматичен театър…”
Днес театралната сграда не изглежда като Двореца, който построиха великотърновци събирайки, чрез самооблагане и дарявайки половината сума за театралния Храм.
Твърде много предателства и съсипни преживя той…
Но има надежда! Вярвам, защото надеждата умира последна, споделя още Иван Митев.
