Проф. Харалампиев дари за музея оригиналния ръкопис на последната драма на Радко Радков „Цар Севт III”
0
С изложба, поетично четене и много спомени Велико Търново отбеляза 80-ата годишнина на гениалния творец
С откриване на изложба пред Факултета по изобразителни във Велико Търново тази вечер започнаха честванията по случай 80 години от рождението на гениалния поет и драматург Радко Радков. Експозицията включва непоказвани и малко известни снимки на Радко Радков, предоставени от различни институции, негови близки и приятели.
По-късно в Изложбени зали се проведе поетично четене на негови творби, а негови приятели разказаха спомени за твореца. Актьори от театъра рецитираха незабравимите му стихове. На събитието присъства и дъщерята на поета Мария Радкова. Приятелите му проф. Николай Даскалов и проф. Иван Харалампиев, и поетът Матай Шопкин разказаха колоритни и вълнуващи спомени за бележития автор.
Събитието се провежда под патронажа на кмета на Велико Търново инж. Даниел Панов, част е от културния календар за 2020 година и е първото от Национален форум „Литературно Търново”, посветен на поети и писатели. Организатори са читалище „Надежда” и Общината, с партньорството на ВТУ, МДТ „Константин Кисимов”, къщата-музей „Ем. Станев” и Организационен комитет за създаване на музей Радко Радков.
Изящен ироник, който не можеше да обиди никого. Така определи своя най-добър приятел проф. Даскалов. Той припомни критическите полемики около стиховете във „Византийски запеви”, които поетът се опитал да даде за публикация в литературни списания. Как ще ги пусна, като в тях има толкова „религийна мъдрост”, произнесъл се редакторът на едно от списанията поетът Павел Матев. Именно той посъветвал Радко да напише нещо в тон с априлската социалистическа поезия, за да го публукува и да му даде някой лев. Така се родила поемата на Радко за Кремиковци, която била одобрена от критиката. Така и никой не усетил изящната ирония, с която завършвала творбата
„Как горд съм с теб, /Как те обичам!/Как силен съм! Как богат!/
Наш героичен, наш епичен/ металургичен комбинат!”.
Така епичният комбинат храни Радко един месец с 30-те лева хонорар, които получи за нея, разказа с присъщото си чувство за хумор проф. Даскалов.
В същото време, докато пишел за Кремиковци, под перото на гениалния творец се раждали брилянтите строфи от „Византийски запеви”. Голяма част от тогавашната литературна критика не приела неговата творба, която е и най-оспорваната му книга. Трудно било на пишещото братство и на критиката да проумее
анахроничното пътешествие на духа към пищната цивилизация на Византия.
Някои писатели възприеха тази поезия само с обянанието си, тя им миришеше на тамян и мистика. Дори възмути комунистическата писателска съвест на България. С какво? С орфическата грация и нежност на духа ли, пита проф. Даскалов, който даде отговор и на това как един човек като Радко Радков е съчетавал огромната ерудия с гениалния поетически талант. Даскалов разказа и за обиколките си със своя приятел по градове и села и за това как той е успявал да скъсява дистанцията, а хората са го боготворяли.
Своите спомени за Радко разказа и проф. Иван Харалампиев. Той припомни за славните времена на дружбата си с Радко, Николай Даскалов и Страхил Попов. Ако Радко беше жив и беше тук, щеше да е седнал сред нас накипрен, както обичаше, с тогата и кръста, и с малко присвити очи щеше да ни се усмихва и да си мисли нещо пак в рими.Той беше ангел, каза проф. Харалмпиев.
Професорът посочи, че специално за честването е извадил от многобройните си архиви нещо изключително ценно – авторския ръкопис на последната драм на поета „Севт III”, която лично авторът му завещал с посвещение през 2005 година и която била сътворена за три денонощия. Проф. Хараламрпиев предаде ръкописа на дъщерята на Радко, за да намери той място в бъдещия литературен музей в старата столица.
Припомняме, че Радко Радков е единственият творец в света, двукратен носител на Международната Наполеонова награда „Солензара“, връчена му в Сорбоната – за драмите в стихове „Теофано“ и „Всенародно бдение за Апостола“.
Завършил е Духовната семинария край Черепиш и класическа филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Бил е е редактор в издателство „Народна култура“ и в Института за балканистика при БАН, и преподавател по класически езици във ВТУ.
През 1985 г. по покана на Ватикана пред Папа Йоан-Павел II е поставена пиесата му „Похвално слово за словото“. През 2005 г. получава Международната Евтимиева награда на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“.
Автор е на книгите: „Византийски запеви“ ,„Сонети„, Слово за Търновград“ , „Царски сонети на любовта“„Сонети на любовта“. Написал е повече от двадесет исторически драми в стихове – театрални пиеси поставяни в страната. Носител е на национални награди от конкурси . Творбите му са преведени на повече от 30 езика.
Умира на 1 септември 2009 г. във В. Търново на 69-годишна възраст.
