Ники Комедвенска издаде нова стихосбирка и мечтае да превърне къща музей „Емилиян Станев” в център на духовността и културата
0
Ники Комедвенска е обичана съвременна авторка на поезия и проза. Името й е известно не само на почитателите й в България, а и извън пределите на страната ни. Родена е в Сливен, но завършва българска филология във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий, по-късно и магистратура „Средновековна християнска култура“. От студентските й години се ражда любовта с нейния съпруг, който пък е възпитаник на НВУ „Васил Левски”.
Дълги години работи като редактор в сайтовете „Откровения“, “ХуЛите“, в пловдивското издателство „Астарта“. Седем години от живота си се подвизава на училищното поприще като преподавател по български език и литература в ПГ по строителство и геодезия „Арх. Георги Козаров“ в Сливен.
Автор е на стихосбирките „Свят за лудите, „Педя душа”, „Кабинети за ближни“ и „Три молитви“, на детско-юношеския роман „За чудо и приказ“. Има и две книги с разкази – „Целият скапан свят“ и „Легенда за Градинчица”.
Преди два дена излезе от печат и най-новата й стихосбирка „Българска песен”.
Носителка е на литературни отличия за поезия, между които националната награда „Дамян Дамянов”, наградата на СБП „Божидар Божилов“ за книгата „Три молитви”, на Славейковата награда за стихотворението „Възкресение“ и др. Превеждана е на руски, на турски, сръбски, английски и на македонски език.
От юли тази година Ники Комедвенска е уредник на къщата музей „Емилиян Станев” във Велико Търново, където наследи на поста покойна Радка Пенчева.
Живее в село Градина.
Срещаме се с Ники Комедвенска в музея, където на бюрото й е още топла-топла новата й стихосбирка „Българска песен”. Чела съм много от стиховете й, посветени на Родината, и съм запленена от начина й да пише за България без излишен патос и високопарни слова, но така затрогващо интимно, че буквално бърка в душата на читателите.
Последната й стихосбирка носи името на поемата „Българска песен”, която е калейдоскоп на целия ни живот в исторически, културен и психологически аспект.
Разговаряме за връзката й с Велико Търново, за целите, които си е поставила като уредник на емблематичния музей, за чистотата на езика, за духовността …
Преместването ни във Велико Търново от Сливен не беше случайно. Преди време наследихме родната къща на моя свекър в близко до Велико Търново село. То е интересно с това, че няколко пъти е сменяло името си – Градина, Стефан Стамболово, Градинчица, Бидерлии. Градина е изключително омагьосващо и притегателно село. Идвахме си от Сливен почти всяка събота и неделя и всеки път усещах, как ми става все по-трудно и трудно да се откъсвам от тук. Големият град ме задушаваше, стягаше ме. Затова, когато ни предложиха и на двамата работа във Велико Търново, не се поколебахме, разказва Ники.
Със съпруга й, освен общите години във висшите училища във Велико Търново, ги свързва и едно любимо занимание – и двамата са били запалени радиолюбители от ученици.
Когато бяхме деца, през 80-те години на миналия век единственият начин да общуваме свободно със света беше радиолюбителството. Правехме връзки с Япония, с Испания, Италия… Научихме морзовата азбука – един музикален език. За съвременните младежи, които нямат никакви проблеми с комуникациите до която и да е точка на света, това звучи странно, но навремето беше много интересно. Чувствахме се посветени, общувахме с кодове. Така например 73 означаваше „всичко най-хубаво”. Двете осмици пък бяха знак за любов и целувки, връща се назад във времето Ники Комедвенска, която освен радиолюбител е и запален рибар.
И други прелюбопитни факти има в биографията на талантливата авторка. Прабаба, която е криела пищов под престилката, и виден меценат са част от родословното й дърво.
Рядко или почти никога не съм споделяла, че съм наследница на Александър Коджакафалията. (Александър Георгиев, по-известен с прозвището Коджакафалията, е български предприемач. Един от най-големите дарители в историята на Бургас и България. Заради широката си благотворителност, спомогнала за развитието на града, често е наричан Бащата на Бургас. През 1911 г. благодетелят прави пред нотариус най-голямото завещание в българската история. Дарението е на обща стойност 25 млн.златни лева, което днес се равнява приблизително на милиард и 100 млн. лв. На негово име са кръстени училище, социални институции, изложбени зали и др.)
Не обичам да изтъквам тези роднински връзки, защото не исках да трупам дивиденти върху неговото име. Искам хората да ме знаят като Ники Комедвенска, а не като пра-племенницата на Коджакафалията. Гордея се с рода си, хубаво е човек да знае корените си, но за мен това не е определящо, всеки трябва да разчита на собствените си сили и възможности, на собственото си аз. Иначе на раменете на такива хора е лесно да се стъпи, казва Ники.
И думите й не са просто хвърлени на вятъра, защото през годините тя категорично защитава името си на талантлив и сърцат творец. Не случайно ръка по пътя й подават поети като Недялко Йорданов, който е сред първите, оценили самородния й талант.
След шест стихосбирки, две книги с проза и седем години учителство, Ники Комедвенска се озовава в музейното дело.
Както много пъти съм казвала, Ники Комедвенска е моят артистичен псевдоним, а името ми е Добринка Кирякова. Прозвището ми е съчетание от Нике – богинята на победата, и старата котленска фамилия Коведвенски. Избрах Нике, защото в кръвта ми е заложено да побеждавам, като захвана нещо, да го правя по най-добрия начин. Именно такива са амбициите ми и като уредник в къщата музей „Емилиян Станев”, казва Ники Комедвенска.
Приела това предизвикателство и както, образно казано, влязла „с взлом” в образованието, така се втурнала и в музейното дело.
Отговорността е огромна, защото знам какво отношение имат великотърновци към своя бележит съгражданин и велик писател Емилиян Станев. За съжаление обаче, неговият музей като че продължава да бъде не толкова познат, признава Ники.
Нейното обяснение се крие във все по-ширещата се бездуховност, която владее обществото ни. Като че историята и изкуството все по-често остават встрани от интересите ни. Хванахме се за единия хляб, политиката ни завъртя и духовността отиде на трети, четвърти, пети план. Не очаквам, че тук ще се случат чудеса, но ще дам всичко, за да върна хората в този музей! Трябва да познаваме не само славната си история, но и литературата. Един народ не остава в цивилизационната памет с победите и войните, които е водил, а с постиженията си в изкуството и културата, с наследството в литературата, музиката, архитектурата. И ако искаме да сме част от цивилизационния процес, трябва да пазим това, категорична е Ники Комедвенска.
Тя си е поставила амбициозната цел къщата музей „Емилиян Станев” да стане жива част от културния живот в града и от образователния процес. Музеят вече развива активна дейност с училище „Емилиян Станев”, като съвместно поставиха началото на инициативата „Четене с преживяване”.
Искаме заедно с учениците и преподавателите да влизаме в стъпките на автора по предварително зададено произведение, да съпреживеем съдбите на любими герои, да пренапишем съдбата им, разказва ентусиазирана уредничката на музея. Тя не крие надеждата си в инициативата да се включат и други училища в града и по този начин музеят да се превърне в истински духовен център във Велико Търново.
Още повече, че ни очакват няколко паметни годишнини. През следващата година отбелязваме 120 години от рождението на Емилиян Станев, 40 години от откриването на музея на писателя във Велико Търново и 45 години на училище „Емилиян Станев”.
Учредяването на национална награда за белетристика на името на гениалния творец е друга амбициозна цел на уредничката.
Ники Комедвенска признава, че чете и препрочита произведенията на Емилиян Станев и всеки път по различен начин открива неговите общочовешки послания – и в анималистичните му разкази, и в антивоенната тематика, и в неповторимите любовни истории, които оживяват под перото му.
Този музей трябва да живее, защото освен памет за живота на твореца, той е светилище на словото. А именно сега е жизненоважно да съхраним българското слово. Защото сме на път да предадем езика си. Подменяме изконно български думи – и в ежедневната реч, и в медиите, и в речта на политиците допуснахме жаргона, откровено грубите чуждици, вулгарностите.
„Фейк“, „лайк“, какво е това? Какво правим с езика си?! В учебниците вместо „общуване“, виждаме „комуникация“. В учебните програми вместо учители – „фасилитатори“. Заливат ни изрази като „комуникативни компетентности“. Да, езикът ни е като жив организъм, той може да боледува, да се вдига, да пада, но загубим ли го, какво ни остава, с болка споделя Ники Комедвенска.
Въпреки кризите и трудностите, тя силно и безпрекословно вярва, че българският език и българският народ, които са най-старите в Европа, ще пребъдат. И предава това послание, както умее най-добре – с думите. Затова с вяра и светлина завършва поемата й „Българска песен” – като заричане, че ще ни бъде:
„…Помня!
Знам, че не съм заспивала.
Планината над мене тръпне.
Слизат биволи, брèзи биволи
и по облаци бели стъпват.
И откакто на път са тръгнали,
вече знаят сами сърцата,
че по род сме си още българи,
а по кръв ще си бъдем братя,
ще наливаме дните, честните,
с пълни къщи нощта ще грее…
Ако още не вярваш в песните,
спри и слушай – кръвта ти пее.“
Мила Милчева, снимки: личен архив
