Епидемията от коронавирус изправи пред изпитание целия свят, като не пощади и България. Всеки град, всяко населено място живее с надежда, че ужасът ще премине и ще се върнем към нормално съществуване. В моменти като тези можем да обърнем поглед назад, в историята, за да се убедим, че такива периоди е имало и преди, но животът винаги е продължавал.
Велико Търново е преживявало много бедствия през вековното си съществуване. Градът буквално е бил сриван от земетресения, пожари, урагани, както и от масови болести. Една от тях е холерата, която застрашава сериозно града през 1886 година. Тогава един буден лекар успява да спаси Търново от страшната епидемия. Това е д-р Стефан Хаджипенчев. Година преди това д-р Пенчев бил командирован в Софийската държавна болница, за да лекува болни и ранени войници от фронта. За тази си дейност е награден с орден “Св. Александър” V-та степен, пише в книгата си „Споменъ за Търново“ Катя Митова – Ганева.
Когато се завръща в Търново, установява, че населението е обречено. Бързо организира санитарен лагер в района на с. Добри дял и настанява там всички болни от холера. Създавайки този “изолатор” с много строг правилник за контакти, снабдяване с вода, храна и медикаменти, той успява да спре заразата. Това е сериозен медицински успех за времето и не остава незабелязан. Висшето му началство го награждава със златен кръст за борба против холерата. А опитът му се популяризира сред медицинските среди води до много положителни резултати в борбата не само срещу холерата, но и срещу всички масови зарази, особено в последвалите войни, когато е пикът на тяхното разпространение.
Д-р Хаджипенчев е второто от шестте деца на Хаджи Пенчо Стоянов и Зафирица Пенчева. Роден е на 15 април 1848 г.
През онези години баща му работил с търговците на кожухарски стоки в Букурещ “Никола Станков и сие”. Синът му се срещнал с Никола Станков в Търново през пролетта на 1863 г. и тази среща била решаваща за бъдещето му. От Станков бъдещият лекар научил за новооткритото през 1862 г. Медицинско училище в Букурещ. Основател на т.нар “Скола национала де медицина” в Букурещ е генерал д-р Давила, създателят на наречените на негово име давилови капки за стомах. В тази школа д-р Хаджипенчев получил диплом за завършен курс по физика и естествени науки, към които се е числяла медицината.
Завърнал се в родния си град през 1868 г. и до 1875-та работил като лекар. Същевременно се подготвял за специализация по хирургия и докторско звание, като помагал за издръжката на по-малкия си брат Юрдан Пенчев, следвал също в медицинското училище на д-р Давила, специалност аптекарство, и който след дипломирането си се счита за един от основателите на аптечното дело в града ни. Той пък е родоначалникът на голямото аптекарско съсловие на рода Хаджипенчеви.
От септември 1875 година д-р Хаджипенчев работи като ординатор в болницата в Галац, а след това в Букурещ, като същевременно подготвя и защитава доктората си, а титлата “Доктор по медицина и хирургия” получава през януари 1877 г. Веднага се завръща в Търново като лекар на свободна практика. Като такъв го заварва и Руско-турската освободителна война 1878 г.
През 1879 година д-р Хаджипенчев е назначен на длъжността търновски окръжен лекар. Той е организаторът и на първата окръжна медицинска служба, обединяваща градове и села на тогавашния Търновски окръг, който обхващал и Осман пазар (днешно Търговище). Особено непримирим е в борбата със заразните болести в града и окръга и популяризирането на началата на обществената хигиена. В болницата работи заедно с колегите си д-р Стат Антонов и д-р Алекси Христов. Тримата се считат за основатели на Търновската болница.
След като спасява града ни от страшната епидемия и в навечерието на Балканските войни, макар вече пенсионер, той се отдава на усилена обществена дейност. Оглавява дружество “Червен кръст”, в което влага много енергия за преуспяване на великотърновския му клон. От обявяване на Балканските войни до сключване договорите за мир той работи непрекъснато в Търновската разпределителна болница, където лекува и се бори за живота на тежко ранените в боевете войници и офицери. Същевременно като председател на Червения кръст развива значителна благотворителна дейност за поддържане подкрепителния пункт при търновската гара.
Преди 90 г. (на 1 юни 1913 г.) нашият град е сполетян от земетресение. Домът на сем. Хаджипенчеви е напълно разрушен и в руините загива съпругата му Тодорица (от известния търновски род Смилови). Това съкрушава д-р Хаджипенчев, който е принуден като много свои съграждани, да живее в барака в двора на казармите. Денонощните му дежурства за лечение на болните и ранени войници от фронта, ниските хигиенни условия, при които е принуден да битува, довеждат до заразяването му от холера. И… лекарят, спасил безброй войници и граждани от болестта, става нейна жертва. На 18 август 1913 г. д-р Стефан Хаджипенчев умира в ръцете на сина си Александър Пенчев, известния търновски агроном, публицист, журналист и общественик, който е достоен продължител на делата на своя баща.
