И нашите попове и чорбаджии, и турските власти забранили на българките да носят греховните и царствени сокаи

0

Килифаревският невестински костюм е неповторимо произведение на изкуството

Като вървяла, въздухът треперел около нея. Звън на пендари, висулки, обеци и сребърни пари огласял като славеев хор пътя й. А тя пристъпвала – вдигнала глава, снажна, красива, величава като царица. Властна и нежна, смирена и горда. Притихвали хората, притихвала природата, дори слънцето си закривало очите пред тази красота…

Но не се харесала тази работа и на едните, и на другите. И казали българските попове: „Да свали своя сокай!“  И казали турските власти „Да не се показва повече никоя, накичена с тази корона!“. А българският чорбаджия стоял на прага на черквата и която минела, удрял я с бастуна си по сокая и той падал…

Така разказват легендите за едно от най-колоритните традиционни забраждания и накити, красели българската невеста – сокайното. То  било неотменен елемент от костюма на омъжената балканджийка, независимо от нейното материално състояние. Именно от украсата на главата останало и популярното название на цялата невестинска носия – сокай, разказва д-р Миглена Петкова, етнограф, заместник-директор на Регионалния исторически музей във Велико Търново. Един такъв автентичен костюм на невеста от Килифарево, съхраняван във фондовете на музея, е сред най-интересните експонати от мащабната изложба „Съхранените съкровища“ във Велико Търново, посветена на 150-ата годишнина от основаването на РИМ.

Д-р Петкова разказва в своя статия, публикувана в сп. „Етнография“ за болярската корона на невестата от Килифаревския регион.

Украшението, което се използвало до края на XIX в., се състои от твърда подложка, метално „кръжило“, изработено от бронз, мед, сребро, рядко позлатено, дълга ивична бяла кърпа, украсена с ажурна, „писана“ или тъкана шевица и метални накити, всички обединени в едно цяло.

Скъпите метални украси – позлатени „кръжила“, украсени с „венециански емайл“, сребърни гривни, обеци, подбрадници, са били присъщи на заможните семейства, докато бедните са заменяли позлатата и среброто с медни накити и стъклени мъниста.

Изследователите посочват, че сокаят има източнобългарски вариант, характерен за Търновско, Тревненско, Габровско, Севлиевско и Ловешко, както и македонски вариант от Битолско, Ресенско, Дебърско и др.

Според етнографите сокаят води началото си от облеклото на търновския царски двор и приближеното към него болярство. С падането на Второто българско царство от Търново забягват прокудените царски семейства и се заселват в затънтените и недостижими за турците селища. Тези царски фамилии донесли и царствения накит, който бил заимстван от населението.

Килифаревският сокай е много пищен и това се дължи на развитието на куюмджийството, което добива истински разцвет в Търново средата на XIX век. Наред с местните традиции майсторите  използват нови методи и технологии, като например употребата на т. нар. „венециански емайл“, с който украсяват както църковна утвар, пафти, медальони, висулки за огърлия, така и сребърни и медни „кръжила“ за сокаи. От друга страна развитието на бубарството и копринарството в Търново и региона през XVIII в. обуславят наличието на тъкани от фина домашна коприна, която се използва за изработване на сокайната кърпа и пришитите „краища“ към нея.

Според традицията момата сама изработвала платното и сокайните шевици, които са неизменна част от нейния чеиз. Металните части на сокая се дарявали от семейството на момъка, пише в изследването си д-р Миглена Петкова.

Сокайното забраждане и накит са част от съответния традиционен костюм, който балканджийката носи с него. Той се състои от ръчно тъкана конопена или памучна дълга риза, с широки ръкави, украсени в долната си част с растителни мотиви. Върху нея се облича сукман от вълнен син или черен плат.

Неизменна част от носията са сребърните или посребрени тежки гривни, т. нар. „кубелии“, „рогатки“. Към металните сокайни накити принадлежат големите пафти – сребърни, или посребрени. Пафтите са едновременно накит, част от традиционния костюм на жената и служат и като амулети. По време на тежката полска работа те са поддържали корема на бременната жена. От друга страна имат апотропейно значение, предпазвайки от „зли очи“ тази част на тялото, която според народните вярвания е център на човешкия живот.

Д-р Петкова се позовава на сведения, които дава Васила Стоянова Дончева, родена в Килифарево през 1949 г. Разказът и е свързан с житието на  нейната майка Мария Иванова Цанева, родена през 1908 г. в махала Ивановци. През 1932 г. тя се омъжва в Килифарево и като невяста, на третия ден от сватбата поставя за първи път своя сокай. Продължава да го носи, най-вече на празнични дни до към 50 те г. на XX в. По-късно, през 1966 г. сукманената носия със сокайно забраждане и накити е дарена на РИМ – В. Търново от нейната дъщеря.

Сокаят е забраждане, което се поставя на третия ден след сватбата и заменя венчалното було, скривайки плътно косите на омъжената жена. „Килифаревското“ сокайно забраждане и накити се състои от  метална диадема „кръжило“, наушни висулки, подбрадник от нашити на „рибя кост“ малки парички, сокайна дъска (танура), „облечена“ в червен плат и дълга бяла кърпа „месал“, към която за пришити ръчно извезани „краища“. Те са от типа „писана шевица“, изпълнена с копринени конци в цветове червено, жълто, зелено, синьо. На места формите са контурирани със сърма, разнообразена с жълта плоска тел – „клободан“. Шевицата завършва с ресни.

Експонати от изложбата „Красотата на габровската сокайна шевица“ на РИМ – Габрово

При ажурните шевици се използва уред за опъване на платното – гергеф. Във фондовете на Регионалния исторически музей във Велико Търново е запазен екземпляр, който се състои от две хоризонтално разположени конзоли, декорирани в краищата с резбовани стилизирани орнаменти и той също може бъде видян в изложбата „Съхранените съкровища“.

Съществувал обичай никой да не вижда момата, докато работи шевиците за своя сокай. Затова, независимо от характерните мотиви и цветове, има различия в сокайните шевици.

Много интересни сведения за тревненския сокай дава в своите трудове Даниела Дабкова от Специализирания музей за резбарско и зографско изкуство в Трявна. Тя припомня легенда, според която: „Търновският войвода решил да издигне в Трявна  часовник с кула, като хаир от него, но с условие: да се откажат тревненките от градчето и околията да носят сукаи. Сукаите били прибрани и дадени на войводата, когато сахатът бил изкаран.” Легендата свързва премахването им през 1814 г. с разрешението на Фейзи ага да се построи часовникова кула в Трявна. Жената да ходи с високо вдигната глава не се харесвало на османската власт.

Причините за премахването на сокаите са както религиозни, така и социално-икономически. Приписката на псалтир от 14.02.1814 г. от Габрово показва, че забраната е израз на обществено настроение и отношение на църквата към разкошното облекло като греховна проява.

В запазения и непубликуван архив на Етнографския институт с музей при БАН възрастни хора от тревненските колиби са разказвали, че след Освобождението свещениците в Трявна забранявали на колибарките да се черкуват със сокаи, защото «с дългите сокайни кърпи…гасели запалените на пода свещи».

Като причини за насилственото премахване на сокаите в Габровско, Еленско се посочват както враждебното отношение на османската власт към разкошното облекло на българите, така и «безполезното пилеене на пари» при осигуряването на тези накити, които предизвиквали «завист и лошо подражание».

Други изследователи сочат, че сокаят бил премахнат около 1814/ година, тъй като тревненки не се подчинили на решението на тревненските чорбаджии хаджи Христо, хаджи Кънчо и Генко да хвърлят сокаите и да сложат фесове, на Великден след служба хаджи Христо застанал на вратата на черквата и като минела жена със сокай я чуквал с патерицата си по шапката на сокая, той клюмвал и се развалял. Независимо от това сокаи се носели от някои тревненки почти до края на ХІХ век.

Ценен документ за този накит са две картини, рисувани след Освобождението – „Тревненка” на Иван Попдимитров, от която е запазено само фотокопие ( картината е изгоряла през 1944 г. при бомбардировките над София), и „Жена със сокай  от Боженци” на Ив. Мърквичка, рисувана вероятно 1896 г.

Иван Мърквичка „Жена със сокай от Боженци“

М. Христова

 

 

About Post Author

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *